В дебата около влизането на България в еврозоната все по-рядко присъства самото евро. Повече се говори за това кои сме били, какво сме преживели, какви комплекси не сме преодолели и защо продължаваме да виждаме заплаха в нещо, което 20 държави от блока приемат за нормално. И тук първоизточникът на страха и омразата датира отпреди предложението за референдум на президента Румен Радев - или популярността на лица като доц. Сарийски, г-н Костадин Костадинов или г-н Мартин Карбовски.

Проблемите са заложени дори преди появата на икономиста Стив Ханке, който сега парадоксално се радва на родната любов, която загуби през 97-ма година, когато самият той улесни влизането ни във валутния борд.

Понякога обществото не спори с факти, а със спомени, въпреки че паметта не е реципрочна на историческата реалност. А когато икономическата логика се сблъска с културните спомени, винаги печели онова, което боли по-отдавна.

Такъв е случаят с приемането на еврото в България - тема, която можеше да бъде изцяло техническа, но се превърна в огледало на всичко, което не сме си простили като общество.

На този фон разговарям с Росен Йорданов - експерт, който познава характеристиките на този национален психопейзаж. От дълги години той изгражда организационната стратегия на различни институции и бизнес лидери. Като бивш ръководител на института по психология, преминал през корпоративни структури и специализирал в консултантска практика, той е бил свидетел на всички възможни политически и управленски парадигми в България.

Росен Йорданов

В началото на разговора ни Йорданов цитира носителите на Нобелова награда за икономика Даниел Канеман и Амос Тверски, за да обясни парадоксите около недоволството към еврото:

„Канеман и Тверски установяват, че когато хората работят с пари, те не са толкова рационални, колкото си мислим. Всъщност в протестите срещу еврото играят много фактори. Разбира се, освен тях съществува и елементът на пропаганда от страна на политически субекти. Те събуждат ирационални състояния у хората, които обаче имат различни задействащи фактори за агресия. Някои от тези, които изпитват тревога, се оповават на съвсем елементарни и битови процеси и промени.Това не ги плаши толкова, колкото ги напряга, защото им се налага да се приспособят към нещо, което е различно от стереотипа, с който са свикнали.“

Генерали, играчи, хибридни стратези: Дисекция на българската корпоративна джунгла

Друга подкатегория от евроскептиците, според психолога, са идеологически обременените лица.

„Това са хора, които не успяха да се адаптират през прехода. Можем да ги наречем носталгици, дори лицемери, тъй като карат мерцедеси и БМВ-та, но в главата си още са с москвичи. Те изпитват последиците от фалшиво и накърнено самочувствие, култивирано във времената, когато пропагандата диктуваше, че „ние сме най-силните и най-добрите“. Това беше накърнено още в началото на прехода заради дейностите, които тези хора отидоха да извършват в чужбина.

Това е характерно за много емигранти, които са играли по-скоро второстепенна роля в живота си и затова се опитват да компенсират, идентифицирайки се с Русия като ясен опонент на страните, в които те са работили на маргинални позиции.“

Дженифър Уилтън, Die Welt: Дълго време Европа разчиташе на големия брат. Светът вече не работи така

Проблемът със самочувствието

„Хората два пъти по-силно мразят загубата, отколкото се изкушават от успеха“, казва Йорданов, цитирайки отново Канеман и Тверски.

Именно тук влиза в действие и пропагандата. Събужда тревожност, без да предлага алтернатива.

„Индоктринираните лица са склонни да се опитват да компенсират накърненото си самочувствие с негативните образи за западните общества, които гради руската пропаганда. Тези хора всъщност изпълняват една удобна роля, за която пропагандата работи вече от години, а тя е да сее хаос и съмнение.

Като психолог често съм си задавал въпроса: защо? Ами защото това са хора, които всъщност не искат да признаят, че са били слуги дълго време, за разлика от нашите възрожденски деди, които са емигрирали, бидейки синове на заможни, състоятелни хора. Друга част са напуснали страната като кадри, които имат специфични занаяти и умения”, отбелязва Йорданов.

„Години по-късно след криминалния комунистически период, много хора потърсиха спасение на Запад. Разбира се, те не получиха звезден статут там. Много от тях си казват: „аз съм завършил две висши образования, а там работя като гледач и чистач.”

Въпросните две висши образования на практика са пример за проблема със самочувствието. Тези дипломи бяха напълно непригодни за изискванията в чужбина. Ако имаше нещо добро по време на социализма, то беше по-скоро средното образование. Така че всички тези фактори накараха голяма част от хората, въпреки че са отгледали децата си, подобрили са условията си на живот, продължават да живеят там, да слушат пропагандните клишета, и спокойно да влизат в ролята на полезни идиоти, които допълнително изострят атмосферата в България."

Кристиан Линднер: Разбирам романтичните чувства към лева, но ефектите от еврото са по-важни

Има и друга група, която Йорданов нарича „обикновените мрънкачи“. Според него това са хора, които като цяло са се изключили от обществото. Те не са свикнали с проактивност и това само по себе си е причина за недоволството им.

„На тях просто не им се полагат усилия да подредят живота си, въпреки че биха имали огромни ползи.“

Така изграденият психологически пейзаж около страха от еврото не съществува във вакуум. Той стъпва върху по-дълбоки пластове - културни, исторически и идеологически.

„Пропагандата винаги е присъствала при нас. Не напразно Димитър Талев е казал, че последният комунист ще умре в България. Ние сме склонни на подобни залитания. Но пък можем да бъдем и по-консервативни, което не винаги е лошо“, отбелязва Йорданов.

По думите му от време на време българите имаме и признаци на здравословен скептицизъм. „Това е добре, защото ако приемаме на големи порции всички неща, които идват от модерните общества, не винаги ще завърши хубаво за нас. А видяхме, че и в Европа някои политики започнаха да губят блясъка си и се обърнаха наобратно.”

Бунтът на мравките: Защо никога не трябва да забравяме 1-ви май

Според психолога може би най-тревожната проекция на българския скептицизъм е представата, която имаме за себе си.

„Най-големият страх е от спекулата на търговците, която ще настъпи след въвеждането на еврото. Тоест какво излиза? Че ние се страхуваме не от валутата, а от собствената си лошотия. Тук реакцията за жалост не е да се опитаме да излекуваме тези проблеми, а да изпаднем в истерия. Точно това е парадоксът, че ние всъщност най-много се плашим от собствената ни порочност”, казва Йорданов и допълва:

„Но и дори в това отношение аз мисля, че ситуацията вече не е толкова зле, колкото на някои хора им се иска да изглежда.”

„Младите хора са далеч по-различни от нас и това страшно много ме радва. Аз се опитвам да достигна начина на мислене на младия човек, който не е обременен от телените огради, с които аз съм израснал. Вече не върви закачката „хващай Терминал 2“. Защото повечето млади хора пътуват, живеят, работят и обичат свободно в хибриден режим по света. Те не се чувстват като емигранти, за разлика от предишните поколения.“

2&200: Подкастът срещу пластмасата в публичната реч

Злодеят в нас и този, който сочим с пръст

Според експерта страховете, свързани с влизането ни в еврозоната, следват същата психологическа логика, която движи конспиративното мислене.

„Когато една конспирация изветрее, веднага се търси нова. Това е параноичен маньовър на съзнанието, който цели да ни предпази от усещането за пълна липса на контрол“, обяснява той.

Пандемията, според него, е нанесла сериозни щети върху колективната психика – най-вече като е разрушила илюзията за контрол и доверие. Именно затова в периоди на несигурност хората са склонни да вярват, че има „зъл център“, който дърпа конците.

„Филмите за Джеймс Бонд са популярни не само заради екшъна – а защото злодеят винаги е човек. А това значи, че все пак някой управлява злото“, казва Йорданов.

Той очертава и още няколко различими типажи сред противниците на еврото – от уплашени и объркани до целенасочено ангажирани в пропагандна дейност.

„В България няма нужда от тежки руски проксита – достатъчни са меките. Някои се вписват добре в този модел, други се издигат доброволно като махленски лидери на мнение, за да трупат социален рейтинг сред съседите или приятелите си.“

„София е нешлифован диамант, заровен в прах“ – арх. Стефан Добрев за града, който може да бъде повече

От особено значение е социалната заразност на този тип мислене

„Хората не се водят от рационални аргументи, а от чувства – дали харесват или не харесват нещо. Това е един вид психологическа утеха, егоцентрично търсене на значимост, дори сред образовани лица с добра професия“, казва психологът.

Той сравнява някои от тях с по-софистицирана версия на кварталните проповедници – „хора, които философстват по темата, за да привлекат внимание към себе си.“

Според него България ще премине през съпротивата към еврото с обичайния си сценарий:

„Първо мрънкане, после свикване. И никой никога няма да признае, че е сгрешил.“

Проблемът, твърди Йорданов, не е в еврозоната, а в устойчивия модел на неинформирана съпротива, който се възпроизвежда през поколенията – „като паразит, който се прикрепя и пречи.“

Той посочва още една форма на политическа манипулация – целенасоченото раздробяване на обществото.

„Политическата система у нас така е създадена – да отвращава хората от самата политика. Да ги кара да се делят, да се бият помежду си, за да може лесно да бъдат управлявани.“

Въпреки всичко, той завършва с оптимизъм. Поне за част от обществото:

„Младите хора са по-свързани с еврото, отколкото предполагаме. За тях това е естествено. Пътуват, живеят, харчат в евро. Това не е чужда валута за тях. Разговорът дали останалите да приемем еврото от рационална гледна точка е изчерпан. Важно е да разберем психологическите нюанси на съпротивата - и да не ги подценяваме.“