Не много хора могат да се похвалят, че са имали частен пиано рецитал от сър Антъни Хопкинс.

Но точно това се случва, когато екипът на BBC посещава двукратния носител на „Оскар“ в хотел в Бевърли Хилс, Лос Анджелис.

За интервюто обаче има друг повод – на 4 ноември ще излезе неговата автобиография We Did OK, Kid („Справихме се добре, хлапе”).

Това е откровен и на моменти разтърсващ разказ за един самотник, който като дете етормозен и отхвърлен в Уелс, а по-късно става един от най-добрите британски актьори.

Самият той приписва успеха си на чист късмет:

„Не мога да си приписвам заслуги за нищо от това, не бих могъл да планирам нищо от това – а сега, на 87 години, на път да навърша 88, ставам сутрин и си казвам: „Здрасти, все още съм тук“, и все още дори не го разбирам.“

Отвън изглежда, че не става въпрос толкова за късмет, колкото за дълбокото му разбиране за човешките емоции, както свидетелстват неговите изпълнения.

На въпроса какво го прави такъв инстинктивен актьор – отговорът е лесен:

„Това е чудото да си жив!“

Описва сложността на човешките същества така: Как може да създадеш Бетовен, Бах, а след това Треблинка и Аушвиц? Винаги е разбирал двойствеността на хората и това обяснява неговия огромен актьорски диапазон.

Първата си роля в киното получава, когато Питър О'Тул му предлага да се яви на прослушване за филма „Лъвът през зимата“ от 1968 г., в който О'Тул играе ролята на Хенри II.

Към този момент сър Антъни вече е член на Националната театрална трупа на сър Лорънс Оливие от няколко години. Но, както сам спомня: „Не можех да се впиша в стила на британския театър, просто се чувствах извън него.“

Освен това „не исках да стоя на сцената с копие в ръка до края на живота си, облечен в измачкани трикотажни панталони, просто исках да имам малко живот“.

Когато е избран за ролята на Ричард Лъвското сърце, не може да повярва, че синът на пекар от Порт Талбот ще работи с Катрин Хепбърн. Тя влиза в ролята на майка му Елеонора Аквитанска и му дава „най-добрия съвет, който съм получавал“, докато репетират първата си сцена: „Произнасяй репликите... Не играй, просто го направи“.

А след това каза, че „той е наистина добър“.

На 82 години легендарният актьор продължава да работи с пълна сила, без дори да мисли за пенсиониране

Харисън Форд: „Никога не съм искал слава, а просто да бъда актьор“

Хепбърн, разбира се, е права. Някои класически обучени театрални актьори, особено по онова време, не осъзнават колко много трябва да променят играта си, за да се приспособят към интимността на камерата. Той го прави.

Не обича да говори за актьорското майсторство, нито за почитанието, което може да се изпитва към него, но споделя метода си: „Бъди спокоен. Бъди семпъл. Не играй и не се „изтъквай“... опростявай, опростявай, опростявай“.

Неговите изпълнения се открояват от другите, защото е актьор с огромна емоционална дълбочина и психологическа проницателност.

Помислете за д-р Ханибал Лектър, един от най-ужасяващите персонажи в киното, дори след повече от 30 години. Серийният убиец е чудовище, но сър Антъни Хокинс разбира, че на екрана по-малкото е повече. Вместо да играеш като очевидно чудовищен, „трябва да постъпиш по обратния начин, да се отдръпнеш“, обяснява той.

Още след като прочита няколко страници от сценария, е наясно, че тази роля ще „промени живота му“. В мемоарите си пише, че инстинктивно усетил как да играе Ханибал. „В мен има дявол. Всички имаме дявол в себе си, знам какво плаши хората“.

В интервюто за BBC имитира металическия глас на д-р Ханибал Лектър и изглежда се наслаждава да повтаря думите на героя си към агент Кларис (Джоди Фостър).

„Ти не си истински агент на ФБР“, почти съска той.

А какво да кажем за известната реплика – „Изядох черния му дроб с гарнитура от боб и хубаво Кианти“, която следва със същото това вампирско съскане?

Обяснява, че като дете видял унгарско-американския актьор Бела Лугоши да прави същото в ролята на граф Дракула във филма от 1931 г. Сър Антъни решава в момента на снимането да го копира и режисьорът на „Мълчанието на агнетата“ Джонатан Деми го запазва.

Изненадващото в мемоарите на актьора е как светът го възприема в младежките години. В училище го тормозят заради това, което другите деца възприемат като голяма „слонска“ глава. Учителите го шамаросват, защото го смятат за пълен глупак. Дори родителите са го отписали.

Днес сър Антъни Хопкинс вярва, че това го е направило такъв, какъвто е. „Това формира у мен ядро от гняв, негодувание и желание за отмъщение“, казва той.

Но защо никой не е забелязал таланта му?

На шестгодишна възраст му подаряват10-томна детска енциклопедия. „Бях толкова запленен, че прочетох всички томове“, признава той. И това го увлича по астрономията.

Свири на пиано, рисува и обича Дикенс и Шекспир, цитирайки ги често.

Училищният доклад от 1955 г., когато е на 17 години, бележи „повратната точка“ в живота му.

„Той беше ужасен, както обикновено. „Какво ще стане с теб?“, попита баща ми. Отговорих му: „Един ден ще ви покажа, и на двама ви.“

Благодарен е, че родителите му са живели достатъчно дълго, за да видят успеха му. Когато печели първия си „Оскар“ за най-добър актьор за филма „Мълчанието на агнетата“ през 1992 г., точно 11 години след смъртта на баща си, се обажда на майка си в Уелс и ѝ казва: „Мисля, че се справих добре.“

Легендарният актьор, който е трезвен от 10 години, разкрива, че сега се е съсредоточил върху това да стане по-силен, след като Лени Кравиц го е свързал с личен треньор

Две бутилки на ден и 15 години огорчение: Дензъл Уошингтън за проблемите си с алкохола в миналото

Но в началото пътят му е труден. Той е алкохолик, който се кара с режисьори и други хора от снимачната площадка. Не винаги е бил добър съпруг на първите си две жени. Алкохолът го трансформира в друг човек.

„Това е грозната страна на алкохолизма“, пише в мемоарите си. „Той извади на показ бруталната ми страна. Изобщо не се гордея с това.“

Гневът, според него, е идвал „отвътре, от моята собствена несигурност, от тормоза в училище и всичко останало. Не харесвах авторитетите“.

Една нощ в Лос Анджелис през декември 1975 г., преди 50 години, той шофира в състояние на „пълна алкохолна загуба на съзнание“. Когато идва на себе си, осъзнава, че е „изгубил контрол“ и е можело да убие някого. Обажда се по телефона, за да потърси помощ. „Изведнъж нещо ми каза: „Всичко свърши, сега можеш да започнеш да живееш“... жаждата изчезна и никога повече не се върна.“

На първата среща на Анонимните алкохолици осъзнава нещо за всички останали в стаята. „Всички те са несъвместими като мен. Както всички нас. Чувстваме, че никога не принадлежим на нещо. Изпитваме омраза към себе си. Всички сме еднакви. Не съм сам.“

Оскар Айзък, Джон Малкович, Ал Пачино, Мартин Скорсезе и Джейсън Момоа са само част от звездния състав на филма, вдъхновен от „Божествена комедия“ на Данте

In the Hand of Dante: Филмът, прекарал 20 години в чистилището

Това чувство на откъснатост изпъква в книгата. Пише, че съпругата му Стела вярва, че той е в спектъра на аутизма, което „вероятно е вярно, като се има предвид склонността ми към запаметяване и повтаряне, както и липсата на емоционалност“, но предпочита термина „студена риба“.

Изглежда, че всичко е започнало като реакция на тормоза и крещенето в училище и по време на военната служба.

„Просто ги гледах в очите и това ги вбесяваше“, спомня си той. „Затваряш се в себе си и си мислиш: „Добре, не може да ме нараниш, нали?“ Това, казва, била „единствената му защита и сила. Разбирате ли: не ми пука.“

Артист и бизнесмен, светец и грешник, гений и шегаджия – новата документална поредица за живота на Мартин Скорсезе показва всички лица на легендарния режисьор

Mr. Scorsese: Многото лица на един режисьор, който умее да се забавлява

Разбира се, сър Антъни му пука и когато интервюто преминава към темите за глобалните проблеми, той става най-разпален.

Във филма „Един живот“ той играе сър Николас Уинтън, човекът, който спасява стотици деца, предимно еврейски, от нацистите.

На въпрос дали се притеснява от нарастващата поляризация в момента, той става много оживен.

„Светът винаги е бил място на пълна нестабилност. Но мисля, че ако продължим този път на омраза... сме мъртви. Никой не може да има мнение. Никой не може да има различно мнение. Това е фашизъм. И е лудост.“

Ако има някакъв съвет по този въпрос, той е:

„Хайде, спрете с тези глупости, да се биете помежду си заради идеи. Те са само идеи, а ние един ден ще умрем.“

Ако се обърне назад към дългия си живот, какво е най-голямото му съжаление, той отговаря бързо. „Хората, които съм наранил през годините, глупавите неща, които съм направил.“

Софтуер, базиран на светлината, използва допълнителни камери и изкуствен интелект, за да изглади бръчките на Де Ниро в "Ирланденцът"

От Де Ниро до Харисън Форд: Защо киното има проблем с подмладяването на стари звезди

Отчужден е от единственото си дете, дъщеря си Абигейл, която е изоставил, когато е само на една година, а той е в дълбока алкохолна зависимост. „След като осъзнах, че не съм подходящ баща за Абигейл, се заклех да нямам повече деца... Не можех да направя на друго дете това, което бях направил на нея“, пише в книгата.

През годините се опитва да поправи отношенията им.

Когато влиза в ролята на Крал Лир на 80-годишна възраст във филма на сър Ричард Еър от 2018 г., думите на героя към дъщеря му Корделия го засягат болезнено.

В книгата си пише: „Репликата, която ме засегна по-силно от всяка друга, която съм изричал, беше „Аз ѝ сторих зло“. Като изрекох тези думи, за първи път в живота си почувствах дълбоко колко съм наранил собствената си дъщеря. Спомних си как като бебе тя се развеселяваше, когато влизах в стаята. Спомних си как ѝ казах сбогом в нощта, в която напуснах дома ни. Спомних си как по-късно се опитах да я спечеля обратно, но не успях. Спомних си как се бях предал. И като Лир, но и като себе си, започнах да плача.“

Той обаче не желае да говори за това в интервюто. В книгата си пише: „Надявам се дъщеря ми да знае, че вратата ми винаги е отворена за нея.“

Робърт Редфорд превърна „Сънданс“ от малка изложба на артистични и социално ангажирани филми в основен канал за независими продукции

Как гневът на Редфорд създаде най-важния кинофестивал в САЩ

На 87 години поглежда назад, осъзнавайки, че е живял много повече години, отколкото му остават. „Повечето от моите приятели са починали, те си отидоха. Аз се надявам да остана още малко. Но си мисля: „Е, добре, прекарах си добре.“

Докато свири на пиано пред BBC разказа как е загубил двата си любими рояла, когато къщата му изгоряла в пожарите в Лос Анджелис и остават само развалини.

После, докато вървят заедно през фоайето на хотела, е забелязан от гостите, на които маха за поздрав. „Обичам да поздравявам хората, защото те мислят, че актьорите са специални. Ние изобщо не сме“, усмихва се той.

Интервюто завършва с философска нотка – докато рецитира „Те не са дълги, дните на виното и розите“, стихотворение на Ърнест Доусън, размишлява върху мимолетната природа на живота.

„Какво правим тук, какво сме ние? Не можем да обясним нищо за себе си. Може да имаме фантастични идеи, религиозни, философски, научни... но какво означават те? В крайна сметка ние сме нищо, а все пак сме всичко”.