Полският поет Чеслав Милош често е цитиран с думите: „Когато в едно семейство се роди писател, семейството е обречено.“ В съвременната европейска литература една книга нерядко се превръща в начало на семеен раздор. На фона на устойчивия бум на зле прикрити автобиографични разкази за семейни конфликти в цяла Европа, все по-често това води до семейни „срещи“ в съдебната зала.

Такъв е случаят с френската историчка Сесил Депрери, която в сряда беше съдена за клевета от своя брат и братовчедка заради начина, по който е описала покойната си майка и своя прачичо в романа си от 2024 г. La Propagandiste.

„Омразата на авторката към засегнатите лица прониква в цялото произведение, замислено като истински акт на семейно отмъщение“, твърдят ищците в съдебната си жалба. Те заявяват, че липсват доказателства за централния сюжет на романа – сътрудничество на жена с нацистите – и настояват книгата да бъде изтеглена от пазара и унищожена.

През 2025 г. личните истории се доказват като популярни и въздействащи, но поредица от противоречия повдигат въпроси за бъдещето на този тип литература

Колко истина трябва да има в мемоарите? Скандалът The Salt Path разклаща доверието в жанра

Ромaнът беше включен в дългия списък за наградата „Гонкур“ през 2023 г., а Guardian описа превода му на английски като „умен и живописен“. В него разказвачката Колин проследява историята на майка си Люси – зависима от морфин жена, чийто първи съпруг е бил убеден поддръжник на нацистите и дизайнер на пропагандни плакати за режима във Виши.

Макар авторката да отхвърля класификацията на книгата като roman à clef – роман, в който реални личности са превърнати в художествени образи – тя не крие, че е черпила вдъхновение от собственото си детство. „Повечето от героите, от които можех да се вдъхновя, вече бяха мъртви, което освобождава словото“, казва тя пред френската телевизия през 2023 г.

Творбата на Депрери се вписва в жанра „автофикция“ – понятие, въведено през 1977 г. от френския критик Серж Дубровски. Като хибрид между автобиография и експериментална проза, този стил придоби огромна популярност през последното десетилетие благодарение на бестселъри като „Гениалната приятелка“ на Елена Феранте и мащабната поредица „Моята борба“ на Карл Уве Кнаусгор.

Автофикцията често се фокусира върху болезнени или травматични преживявания от детството. От правна гледна точка „проблемът е, че е много трудно да пишеш за собствения си опит, без да засягаш опита на другите“, посочва пред Guardian Лариса Муравьова, изследовател в Университета Гренобъл Алп.

Самият Кнаусгор, чиято шесттомна поредица „Моята борба“ често разглежда трудните му отношения с баща му алкохолик, е бил заплашен със съдебен иск за клевета от своя чичо още преди публикуването на първия том. През 2018 г. Националният театър в Берген също беше заплашен със съд от майката на Вигдис Йорт заради театралната адаптация на нейния автофикционален роман.

Тези заплахи рядко стигат до съдебната зала. В Норвегия семействата, засегнати от автофикцията, предпочитат да отвърнат с творчески средства вместо с правни искове. Бившата съпруга на Кнаусгор, Линда Бострьом, публикува роман, в който оспорва неговата версия за раздялата им. По подобен начин сестрата на Йорт – Хелга, както и литературният критик Арилд Линеберг (смятан за неин бивш любовник), отговориха със свои собствени „контраромани“.

Мелиса Шух, преподавател по английска литература в Университета в Кил, Германия, коментира: „Подозрението, което някои критици изпитват към авторите на автофикция, е, че този жанр им позволява да печелят и от двете страни. В рамките на художествената литература той освобождава писателя от ограниченията на жанровите конвенции и придава на текста усещане за автентичност. От гледна точка на документалната литература автофикцията позволява творческо използване на художествени похвати, като същевременно до известна степен предпазва от потенциални съдебни искове.“

Във Франция обаче романизирането се оказва по-малко ефективен щит срещу съдебни действия, което вероятно е окуражило роднините на Депрери.

Маги О’Фарел, Ян Мартел и Джулиан Барнс са сред авторите, които публикуват нови книги тази година

Литературен календар 2026 г. – дългоочаквани завръщания, вълнуващи романи и смели истории

През 2013 г. известната автофикционна авторка Кристин Анго и издателството ѝ Flammarion бяха осъдени да платят 40 000 евро обезщетение за нарушаване на личния живот на бившата партньорка на нейния любовник в романа Les Petits. Друга писателка – Камий Лоранс – беше съдена от съпруга си през 2003 г. заради използването на името на дъщеря им в романа L’Amour, Roman, но спечели делото.

„Поразително е, че в САЩ също има огромен бум на мемоарите, съчетан с много съдебна култура, но там не сме видели толкова правни спорове, колкото във Франция. Във Франция едно много неясно законодателство за личния живот се среща с един много неясен стил на писане“, посочва Натали Едуардс, професор по френска литература и ръководител на катедрата по модерни езици в Университета в Бристол. 

В случая на Депрери ситуацията е различна, тъй като роднините ѝ я съдят не за нарушаване на личния живот, а за „публична клевета срещу паметта на починали лица“. Марк Стивънс, английски адвокат, специализиран в медийното право, интелектуалната собственост и свободата на изразяване, смята, че те не бива да възлагат големи надежди.

„Законът за свободата на печата от 29 юли 1881 г., който дефинира клеветата във Франция, защитава единствено правата на живите хора“, обяснява той. „Наследниците не могат да съдят за уронване на семейната чест, освен ако не убедят съда, че собствената им репутация е накърнена.“

В защитната си пледоария адвокатът на Депрери аргументира, че свързването на историята в книгата с живи роднини на авторката би изисквало „изключителни познания по родословие или дарба за ясновидство, каквито читателите не притежават“.

Стивънс заключава: „На този етап искът изглежда доста слаб, ако не и направо невъзможен. Френските съдилища трудно биха наложили намордник на романист, който разкрива неудобни истини. Семейната гордост е лош правен аргумент – и още по-лош литературен.“