„Шепотът на пчелите“, който прекосява езиковите граници и свързва два далечни свята

“Шумът изплуваше из шубрака на хълма, но омаляваше на няколко метра от източника си, сякаш възпрепятстван от вещерско заклинание да не излезе да дири нечие човешко ухо.”

Това изречение от началото на романа „Шепотът на пчелите“ на мексиканската писателка София Сеговия ме привлича със своята образност и поетичност. А като лингвист пробужда особено любопитство в мен и не мога да не се запитам как ли звучи същото това изречение на испански – майчиният език на творбата. Дали за всяка испанска дума има абсолютно перфектен по смисъл еквивалент на български? Макар че познанията ми по въпросния език са съвсем оскъдни, съм по-склонна да вярвам, че не е така.

Защото в процеса на превеждане от един език на друг остава една малка (понякога почти микроскопична, но все пак съществуваща) празнина. Пространство, изпълнено с конотации, които са разбираеми само в контекста на определена културна, емоционална и лична среда.

„Шепотът на пчелите“ например ни пренася в мексиканското село Линарес през 20-те години на миналия век и съвсем очаквано някои или може би повечето нюанси на местния бит, порядки, природа и изобщо човешки опит са далечни за нас. В литературните среди съществува мнението, че истинското вникване в дадено произведение може да се случи единствено, ако то бъде прочетено в оригинал.

Облаците на Нина Александрова, които ни събират под едно небе

И все пак толкова чуждоезикови книги ни докосват като читатели. Дължим тази магия и на преводачите. Тяхната работа сякаш свързва два различни свята, превеждайки не просто сбор от думи, а самата есенция на творбата. Може би изкуството на превода се ражда точно в леките разминавания между отделните езици, в празнината на конотациите.

„Един превод дава нов живот на историята, той е като изцяло ново изпълнение на същото произведение, но в друга зала и пред друга публика. Като при всеки превод, предаването на текста от испански на български означава пресъздаване на цял един свят с неговата сетивност, история и културна памет“, казва пред Profit преводачката на „Шепотът на пчелите“ Рада Ганкова.

По думите ѝ испанският език е свикнал с дълги, „дишащи“ изречения, а с българския го свързва богатата глаголна система и силната устна традиция на разказвачеството. Но празнините, за които си мисля, действително съществуват. Ганкова дава ярък пример с т.нар. „света троица“ в романа – старата бавачка Нана Реха, люлеещият се стол и земята. На испански и трите думи са в женски род, което позволява на София Сеговия да използва едно-единствено лично местоимение в женски род, множествено число. На български тази граматическа магия е невъзможна.

Загубата на подобни социокултурни нюанси обаче не е просто езиков въпрос, а по-скоро тема от сферата на народопсихологията. И тя е незначителна на фона на удоволствието да видиш как „българският позволява оригиналът да заблести в нови дрехи, а мексиканският испански подарява малки елементи от своя колорит на българския“.

Lemur Books | Рада Ганкова

 Зад осъществяването на тази езикова симбиоза стои огромен труд. На Ганкова ѝ отнема близо две години да преведе романа. Тайната на добрия баланс, според нея, се крие в това да имаш време – време текстът да узрее, да се „освободиш“ от оригинала и да го четеш многократно, дори на глас, за да чуеш собствения му ритъм. „В същото време се опитвам да не „заглаждам“ прекалено текста, за да не се загубят мексиканската чувствителност и да не претопя стила на писателката“, обяснява тя.

 За това майсторско улавяне на ритъма Ганкова – която е превеждала още забележителни автори като Итамар Виейра Жуниор, Жоао Пинто Коелю и Софи Бехарано де Голдберг – получава наградата на Съюза на преводачите в България за 2024 г. Журито проницателно отбелязва, че отличието се дава „за адекватното пресъздаване както стилистично, така и в културно-политическо отношение на атмосферата в Мексико в началото на ХХ век, а също и на поетичното измерение на оригиналния текст“.

Най-голямото предизвикателство пред нея се оказва именно пресъздаването на самото вълшебство и улавянето на заглавията (точно сто на брой, напомнящи заглавия на отделни разкази). Сеговия пише омайно, приказно, а превеждането на историята на главния герой Симонопио изисква да се намери пресечната точка между човешкото и природното, между магическото и обикновеното.

Във времена, в които технологиите променят всичко, а автоматичните преводачески системи (които Ганкова нарича „преводоиди“) бълват бездушни текстове, езикът ни има нужда от ковачи на смисъл. Особено днес, в ерата на „тиктокизацията“ на литературата, където предсказуемите сюжети и повърхностният стил често размиват критериите за художественост. Добрият литературен превод е висша форма на грижа за българския език. Той изисква сърце, разум и металитературна работа – неща, които изкуственият интелект не притежава.

Лисица в кутия: Бавното четене като бунт срещу комерсиалната литература

Машината не притежава и капацитета да бъде книжен скаут. Преди изобщо да се стигне до превода, съществува един чисто човешки импулс на откривателство. Ганкова разказва, че открива „Шепотът на пчелите“ в Мексико, купува я след известно объркване с мексиканския Амазон и, развълнувана от текста, я препоръчва на издателство „Лемур“, за да я сподели с българската публика. Този тип металитературна работа остава невидима за читателя, но е в основата на това една книга да премине границите на родината си. Връзката между автор и преводач тук се задълбочава дотолкова, че днес Ганкова е сред малцината доверени хора, на които Сеговия е предоставила все още непубликувания ръкопис на новия си роман, преди той да стигне до издателствата.

Защото, в крайна сметка, културните кодове може и да са трудни за превеждане, но те са споделени. А „Шепотът на пчелите“ очевидно има хубава карма – попада в ръцете на преводачи, които оставят частица от сърцето си в него. И именно там, в търсенето на равни разстояния между двата езика, се ражда онова тихо пренасяне на смисъл, заради което едно мексиканско село от 20-те години може да зазвучи толкова познато и на български.

Пътешественици

И тъкмо защото далечните светове могат да станат толкова близки, различието в контекста спира да бъде граница за читателя.

„Емоциите надскачат географските ширини. Всяка литература е регионална по някакъв начин – всяка история произлиза от определен език, пейзаж, памет, семейство или историческа травма. Но читателите по природа са пътешественици. Когато литературата предлага ярка и емоционално разпознаваема история, тя се превръща в покана да навлезем в други времена, места и животи“, отговаря пред Profit самата София Сеговия.

Писателката е родена в Монтерей – индустриалния север на Мексико, където политиката, социалното напрежение и усещането за несигурност дълго време са част от ежедневието. Завършва журналистика в университета в града, а години по-късно именно този журналистически поглед към историята и обществото започва ясно да личи в романите ѝ.

„Шепотът на пчелите“ например е изграден на фона на бурните събития от Мексиканската революция, испанския грип и „сблъсъците между тези, които ламтят за чужда земя и онези, които защитават собствеността си с цената на всичко“. Но книгата не разглежда историческите събития като поредица от сухи факти, вече добре известни от учебниците, а задава въпросът как – как хората преживяват тези сътресения в настоящето?

„Когато избера определена историческа среда, не се чувствам длъжна да преразказвам официалната история стъпка по стъпка. Вместо това се питам: кой е обичал, страхувал се е, страдал е, оцелявал е или е мечтал през това време? Именно тези истории ме привличат“, коментира авторката.

Пет азиатски романа, които носят тъгата на есента

 Тъкмо в това вероятно се корени и силата на романа. Историческите събития не действат просто като декор на реалността – те проникват в пукнатините на ежедневието и променят домовете, разговорите и страховете на героите. „Историята се случва на всички, не само на хората, които попадат в учебниците“, подчертава Сеговия. „Докато революции променят света, хората продължават да се влюбват, да отглеждат деца, да погребват близките си и да се тревожат за утрешния ден. Животът не спира заради историята. Той се разгръща вътре в нея.“

В този смисъл „Шепотът на пчелите“ не оставя у читателя характерния привкус на исторически роман. Усещането е по-скоро за семейна сага, разгръщаща се в условията на магически реализъм и оголваща различните лица на човешката природа.

Този силен афинитет към улавянето на обществените сътресения всъщност е дълбоко свързан с миналото на Сеговия. Израснала по време на т.нар. „съвършена диктатура“ в Мексико, като млада тя мечтае да бъде опозиционен колумнист, но реалността в родината ѝ бързо пренарежда приоритетите.

„За съжаление, израснах и в държава, в която изразяването на мнение може да съкрати живота ти. Мексико и до днес е едно от най-опасните места в света за журналисти. Осъзнах много рано, че не искам да живея – или да умра – по този начин. В същото време открих, че преди всичко съм разказвач на истории“, откровена е авторката. „Художествената литература ми даде начин да съчетая и двете импулса: да разказвам емоционално истински истории, като същевременно казвам всичко, което искам за властта, съществуването на паралелни истини, насилието, паметта, границите и идентичността.“

Именно чрез тази свобода на въображението Сеговия успява да премине отвъд сухите факти, а най-чистият израз на тази емоционална реалност в романа става образът на Симонопио – момчето, намерено сред хълмовете и покрито с рояк пчели. Писателката казва, че първоначално изобщо не е планирала той да бъде централен персонаж, но мистериозната му природа бързо завладява съзнанието ѝ. Истинското предизвикателство при изграждането му се оказва балансът между митичното и дълбоко човешкото, както и фактът, че той не говори. Неговото мълчание обаче се превръща в собствен език, свързващ хората с шепота на природата. По думите на авторката, някои персонажи изглеждат измислени, но Симонопио сякаш е бил просто „открит“.

Присъствието му в историята улеснява и общуването с една публика, говореща съвсем различен език. Гостуването на Сеговия в България през март месец се превръща в живото доказателство за това, че емоциите пътуват много по-бързо от географията. Срещите с българските читателски клубове, разговорите с преводачите Нева Мичева и Ненко Генов, както и запознанството ѝ с писателката Емине Садк, чиято книга тя отнася със себе си в Мексико, оставят силен отпечатък у нея. Най-вълнуващ обаче остава моментът, в който тя се среща лице в лице с Рада Ганкова. Тази среща разкрива едно от най-големите чудеса на литературата – способността ѝ да създава съпричастие и дълбока комуникация между непознати, разделени от хиляди километри.

В крайна сметка оригиналната творба и нейният превод са като двете страни на една и съща монета. Ако писателят е този, който извайва релефа и духа на историята в нейния първороден контекст, то преводачът е човекът, който вдъхва същия този дух в ново тяло, за да може монетата да има същата тежест и стойност в една чужда културна среда. Те са неразривно свързани в общо усилие: единият изважда на светло интимността и паметта на хората, които официалната история е оставила в сянка, а другият намира точния езиков ритъм и интонация, за да ги направи разпознаваеми. Така, чрез таланта на автора и грижата на преводача, едно далечно мексиканско село от миналия век спира да изглежда чуждо и намира своя нов, естествен дом на български.