По време на Втората световна война операторите на сонар правят необикновено откритие. Сигналите от техните ехолоти се отразяват от това, което те смятат за океанското дъно. Морето обаче се оказва много по-плитко, отколкото са очаквали, а още по-озадачаващо е, че „дъното“ сякаш се издига и спуска през различните части на деня.

Всъщност това не е било вълнообразното морско дъно, а безбройните обитатели на т.нар. зона на здрача, които всяка нощ се издигат към повърхността, за да се хранят. Този дълбоководен слой от морски организми е толкова плътен, че разсейва звуковите вълни и връща сонарните сигнали така, сякаш представлява твърд обект.

Под морската повърхност зоната на здрача, известна още като мезопелагична зона, започва на дълбочина около 200 метра, където океанът е потопен във вечен полумрак. С увеличаването на дълбочината слънчевата светлина бързо отслабва. Последните ѝ следи изчезват напълно около 1000 метра. Там единственото осветление идва от призрачния блясък на биолуминесценцията – сиянието, произвеждано от организми в тъмните океански дълбини. 

Този огромен воден слой обхваща целия свят и изобилства от удивително разнообразие на живот. Смята се, че в него се намират около 95% от общата биомаса на рибите на планетата – приблизително 10 милиарда тона, пише BBC. 

Всяка нощ трилиони представители на зоопланктона, които обитават тази зона, се издигат от дълбините към повърхността, за да се хранят под прикритието на мрака. Това явление, известно като денонощна вертикална миграция, е най-мащабната естествена миграция на животни на Земята и включва приблизително 10 милиарда тона биомаса. Докато Земята се върти около оста си, тази миграция непрекъснато се случва във всички океани.

Ново изследване на карстовия ландшафт в северозападната провинция Батамбанг разкрива редица животни, непознати досега на науката,

Усойница, летяща змия и гекони са сред новите видове, открити в пещерите на Камбоджа

„Обичам да си я представям като мексиканска вълна“, казва Лора Хобс, преподавател по арктически морски науки в Шотландската асоциация за морски науки. По думите ѝ животните непрекъснато се издигат и спускат, следвайки нощта около Земята.

„Зоопланктонът се издига към повърхността, защото там се намира фитопланктонът“, обяснява Хобс.

По думите ѝ терминът „зоопланктон“ обхваща множество различни видове миниатюрни животни, които живеят в океана.

„Тези създания са дълги само няколко милиметра. А всеки ден преплуват стотици метри нагоре и после обратно надолу. Все едно да пробягвате няколко маратона дневно.“

Фитопланктонът от своя страна представлява растителен планктон.

„Той се нуждае от слънчева светлина, за да расте. Затова е ограничен до повърхностните води.“

„Когато Слънцето изгрее, зоопланктонът става лесна плячка за хищници, които разчитат на зрението си“, посочва Хобс. „Затова той се спуска обратно в тъмните води, където смила храната си. След това отделя отпадъци, огладнява отново и със залеза се връща към повърхността.“

Професорът по океански изследвания в Университета на Саутхемптън Джон Копли разказва, че едно от първите преки наблюдения на тази миграция е направено през 1966 г. от легендарния океанограф Жак-Ив Кусто по време на гмуркане с неговата подводница с форма на летяща чиния.

Учени откриват стотици фосили и останки от непознат досега вид в дълбините на Индийския океан

Подводно гробище хвърля нова светлина върху еволюцията на клюномуцунестите китове

Почти половин век по-късно самият Копли също става свидетел на явлението. Той е изследвал дълбокия океан по целия свят и според него най-впечатляващ е фактът, че толкова голяма част от Земята всъщност се намира в постоянен мрак.

„Казват ни, че живеем на океанска, синя планета. Да, 71% от повърхността е покрита с вода, но синьото идва от слънчевата светлина, която се отразява от горните слоеве. До по-голямата част от океана никога не достига слънчевата светлина. Това не е просто синя планета, а планета с дълбок и тъмен океан.“

Копли се намирал в Мексиканския залив и по здрач изплувал нагоре, след като приключил изследването на солено езеро на 650 метра дълбочина, когато преминал през дълбоководния разсейващ слой. „Бяхме в подводницата „Джонсън Сий Линк“, която е с акрилна сфера. Така че имахме наистина страхотна видимост“, разказва той.

За да пести батерията на апарата, екипът изключил всички светлини. Единственото сияние идвало от миниатюрните светещи морски създания. „Изглеждаше като снежна буря от светлинни проблясъци.“ 

Точно тогава той осъзнал, че подводницата преминава през слоя на вертикална миграция – безброй животни, които също си проправяли път към повърхността.

Той не можел да различи отделните видове, защото често свети само един орган или отделни части от тялото им. „Беше като игра на свържи точките, при която трябва да познаеш кое е животното.“

Когато се издигнали още по-високо, пилотът включил стробоскопична светлина, за да може корабът да локализира подводницата при изплуването ѝ. При всеки светлинен импулс организмите наоколо реагирали със собствени проблясъци. В този момент Копли осъзнал, че дотогава е виждал само малка част от заобикалящата ги биомаса и че тези води не са просто празна среда, а гъмжат от живот. 

Обитателите на мезопелагичната зона играят ключова роля в океанските хранителни вериги. Много от видовете там служат като храна за по-едри хищници, включително рибата тон и рибата меч, които хората също консумират.

Учените смятат още, че тези миниатюрни плуващи животни допринасят за т.нар. биосмесване – разбъркването на океанските води и пренасянето на хранителни вещества между дълбоките и повърхностните слоеве.

Глобалната инициатива Ocean Census отчете безпрецедентен ръст в идентифицирането на непознати морски организми на фона на засилващите се климатични заплахи и индустриалния натиск върху дълбоководните екосистеми

От „акули призраци“ до гъби „топки на смъртта“ – учени откриха над 1100 необичайни океански вида

Много от тези организми обаче са толкова малки, че живеят в свят, доминиран от вискозитета на водата. „Нашият свят е свят на инерцията“, обяснява Копли. „Ако скочим в басейн, направим едно загребване и спрем, ще продължим да се плъзгаме напред.“

Но за най-дребните морски създания физиката е различна. „Представете си, че басейнът е пълен с меласа. Ще загребете веднъж и веднага ще спрете. Така изглежда океанът за най-малките му обитатели.“

Особено важна част от дълбокия разсейващ слой са копеподите – миниатюрни ракообразни, често наричани „насекомите на морето“.

„Те вероятно са най-многобройните животни в океана както по численост, така и по биомаса“, отбелязва пред BBC Хобс. „Срещат се абсолютно навсякъде.“

Под микроскоп някои изглеждат почти симпатични, но други са страховити хищници с огромни челюсти. Много копеподи живеят на границата между инерционния и вискозния свят. Когато улавят хранителна частица, те не могат просто да я сложат в устата си.

„Щом я пуснат, тя остава на място заради вискозитета на водата. Затова са развили удивителни придатъци, с които улавят храната и я придвижват директно към устата.“

Един единствен копепод вероятно не влияе особено върху движението на океанските води. Но ако си представим трилиони такива същества, които едновременно движат своите крайници, ефектът може да стане значителен.

„Когато са достатъчно много, те вероятно започват да оказват влияние върху смесването на водата. Това е изключително интересна възможност, която дълго сме пренебрегвали.“

Смята се също, че денонощната вертикална миграция пренася до шест гигатона въглерод годишно от повърхностните слоеве към дълбокия океан – повече от двойно спрямо годишните емисии на всички автомобили по света. Там този въглерод може да остане заключен в продължение на векове, дори хилядолетия.

Мистериозното животно е открито в океанските дълбини край Галапагос и принадлежи към почти неизвестен род главоноги

Учени откриха нов вид миниатюрен син октопод, който се побира в човешка длан

„Вместо органичната материя просто да потъва и да бъде изядена по пътя, тя вече се намира вътре в животното, което я е погълнало“, отбелязва Копли. „То я пренася към дълбините, където въглеродът може да бъде освободен или самото животно да стане храна за друг организъм. Това представлява своеобразен пряк път за транспортиране на въглерод към океанските дълбини.“

След като бъде пренесен на дълбочина под около 1000 метра въглеродът може да остане извън атмосферата в продължение на хилядолетия.

Въпреки огромното си значение зоната на здрача е изправена пред редица заплахи. Намаляването на морския лед вследствие на климатичните промени позволява на слънчевата светлина да прониква по-навътре в океана и да се задържа там за повече време, което принуждава зоопланктона да остава в дълбините до настъпването на мрака. Затоплянето на океаните също променя местообитанията на видовете и нарушава хранителните вериги.

Междувременно риболовната индустрия все по-често насочва вниманието си към тези слабо проучени дълбочини.

Макар някои райони на дълбокия океан вече да са защитени, повечето защитени територии опазват единствено морското дъно, но не и водната маса над него.

Затова Международният съюз за защита на природата (IUCN) призовава за мораториум върху промишления риболов в мезопелагичната зона, докато учените не проучат по-добре този жизненоважен океански слой.

Въпреки че тази грандиозна ежедневна миграция се изследва от над 200 години, много въпроси все още остават без отговор.

„Все още не разбираме напълно каква е изменчивостта в общностите на зоопланктона“, признава Хобс. „Дали по-дребните и по-едрите организми се държат различно? Реагират ли различните видове по различен начин? Това е изключително важно, защото промяната в доминиращите видове вследствие на затоплянето на океаните може да промени както въглеродния цикъл, така и отношенията между хищници и плячка. Все още има изключително много за откриване.“