Той промени света на трансплантациите. После трябваше почти да умре, за да получи ново сърце

Първият път, когато сърцето на д-р Робърт Монтгомъри спира, той е на преход в Патагония. Сняг се блъска в лицето му, сърцето му препуска, а той постепенно изостава от сина си Джон и техния водач. После рухва по очи в снега.

Минават няколко секунди, преди имплантираният в гърдите му дефибрилатор да се задейства. Електрическият разряд възстановява сърдечния му ритъм и спасява живота му.

Годината е 2010-а. Монтгомъри е на 50 и се възстановява бързо, но вече става болезнено ясно, че се нуждае от ново сърце. Неговото постепенно отказва.

Шансовете му да стигне до трансплантация обаче са малки. В САЩ всяка година се извършват около 50 000 трансплантации на органи, но само няколко хиляди души получават сърце. Донорските сърца са толкова малко, че много пациенти дори не попадат в листата на чакащите, докато не се окажат в болница в критично състояние.

Монтгомъри знае това по-добре от повечето хора. Самият той е хирург по трансплантации.

По време на пътуването си до Аржентина той ръководи един от водещите центрове за трансплантации в САЩ - в Johns Hopkins Medicine. Разработил е нови методи за бъбречни трансплантации, които по-късно започват да се използват по целия свят, а години след това ще се превърне и в една от водещите фигури в опитите органи от генетично модифицирани прасета да бъдат използвани при хора.

За него трансплантациите са едно от най-ефективните лечения, създавани някога. Единственото, което ограничава способността им да спасяват и променят животи, е недостигът на органи.

Все по-вероятно обаче изглежда самият Монтгомъри да умре, преди да получи сърце, разказва The New York Times. Дори след случилото се в Патагония състоянието му все още не е достатъчно тежко, за да бъде включен в листата.

„Това е ужасно положение, защото трябва да стигнеш почти до смъртта“, казва той пред NYT.

„А рискът да не стигнеш до финала е огромен.“

Идея за създаване на човешки тела без мозък поставя етични и научни въпроси

Причината да стане лекар

Днес, с умението си да вдъхва спокойствие на пациентите и с постоянния стремеж да разширява границите на възможното при трансплантациите, Монтгомъри може да изглежда като човек, който винаги е бил предопределен за медицината.

Като дете обаче мечтае да стане ветеринар.

Всичко се променя, когато е на 14. Баща му развива симптоми на дилатативна кардиомиопатия - рядко заболяване, при което кухините на сърцето се разширяват и органът постепенно отслабва. То може да доведе до сърдечна недостатъчност, тежки аритмии, сърдечен арест и внезапна смърт.

Състоянието на баща му Лорънс Монтгомъри постепенно се влошава. След сърдечен арест той получава мозъчно увреждане и в крайна сметка се налага да бъде хранен със сонда.

Монтгомъри си спомня как майка му моли кардиолога на съпруга си да намери лечение. Лекарят ѝ казва, че сърдечната трансплантация, която тогава все още е сравнително нов метод, е възможност, „но така или иначе всъщност не работи“.

„И аз си мислех: ‘Защо не работи? И ако това е последната възможност, защо не намерят начин да я накарат да работи?’“, спомня си Монтгомъри.

Когато Лорънс умира през 1976 г., Боб е на 16 и вече е решил, че ще стане лекар.

Единадесет години по-късно той тъкмо е започнал престижната си специализация по хирургия в Johns Hopkins Medicine, когато получава най-лошото телефонно обаждане в живота си.

Брат му Рич, 35-годишен и баща на две деца, е починал внезапно същата сутрин.

„Просто пуснал въжето“, разказва Монтгомъри.

Аутопсията показва, че Рич също е страдал от дилатативна кардиомиопатия, вероятно причинена от генетична мутация.

Монтгомъри се подлага на изследвания и научава, че има същото заболяване.

Изведнъж бъдещето му като хирург е поставено под въпрос. Обучението е изключително натоварващо, а евентуален сърдечен арест или припадък по време на операция може да застраши пациента.

Когато лекарствата не успяват да овладеят аритмията, Монтгомъри решава да си постави сравнително ново за времето си устройство - имплантируем кардиовертер-дефибрилатор, който може да разпознае опасен сърдечен ритъм и да подаде електрически разряд, за да го нормализира.

Несигурен дали изобщо ще успее да завърши специализацията си, Монтгомъри и тогавашната му съпруга се местят в Оксфорд, където той започва да изучава имунология. Решава да защити докторска степен като резервен вариант, в случай че хирургията се окаже невъзможна за него.

Една вечер на оживената улица пред дома им се чува силен трясък. Монтгомъри чува жена да крещи. Колата ѝ се е преобърнала. Тя е успяла да излезе, но бебето ѝ остава заклещено вътре.

Монтгомъри се промъква през прозореца и измъква детето.

Усеща как сърцето му препуска. Дефибрилаторът в гърдите му се задейства три пъти, като всеки разряд го удря със сила, която той сравнява с удар от чук.

Това се оказва повратен момент. Монтгомъри осъзнава, че няма как да бъде хирург, ако устройството се включва толкова лесно.

„Трябваше напълно да потисна реакцията си ‘бий се или бягай’, адреналина и всичко останало, което караше сърцето ми да изпада в аритмия. Иначе никога нямаше да мога да бъда това, което исках“, казва той.

През следващите години започва съзнателно да овладява реакциите на тялото си към стреса. Мисли за нещата, които го тревожат, след което диша дълбоко и си представя спокойни картини, повтаряйки си, че единственото, което има значение, е, че е жив.

Малкото голямо „чудо“ Хюго: Историята на британката, която роди след трансплантация на матка от починал донор

Усещането, че времето изтича

През 1992 г. Монтгомъри се връща в Johns Hopkins. Иска да се занимава с трансплантации и да помогне повече органи да достигат до хората, които се нуждаят от тях.

Собственото му заболяване се превръща в огромна мотивация.

„Не мислех, че ще имам нормална продължителност на живота. Знаех, че или ще се нуждая от сърдечна трансплантация, или ще умра. Затова бързах и бях изцяло съсредоточен върху работата“, казва той.

„Много ясно осъзнавах, че нещо, което направя, може един ден да помогне на децата и внуците ми.“

В началото на 90-те сърдечните трансплантации все още се извършват толкова рядко, че няма как човек да работи единствено в тази област.

Монтгомъри трансплантира черен дроб, панкреас и бъбреци, но постепенно се съсредоточава върху бъбреците - най-често трансплантирания орган.

В Johns Hopkins той помага за разработването на минимално инвазивна техника за вземане на бъбрек от здрав жив донор. Идеята е по-леката операция да насърчи повече хора да даряват.

Точно това се случва.

Първите, които печелят от промяната, са децата.

„През следващите няколко години трансплантирахме всички деца от педиатричната ни листа“, разказва Монтгомъри.

През 2001 г. той осъзнава, че още повече пациенти могат да получат орган, ако бъбреците се разменят между несъвместими двойки донор и реципиент.

Така създава програма за кръстосано донорство на бъбреци.

Скоро екипът му започва да организира цели вериги от трансплантации. Човек, готов да дари бъбрек на непознат, дава органа си на един пациент. Донорът, който не е съвместим с този пациент, дарява на друг, а веригата продължава нататък.

През 2010 г. верига от осем трансплантации осигурява на Монтгомъри място в Книгата на рекордите на Гинес за най-много трансплантации, извършени в рамките на един ден.

„Гледаха на него малко като на каубой“, казва пред NYT Бриджит Съливан, администратор по трансплантациите, която Монтгомъри определя като свой „съмишленик визионер“.

За този образ вероятно допринасят и външният му вид и навиците му - дълга коса, мустак и каубойски ботуши, които често носи с хирургичните си дрехи.

По-късно Монтгомъри помага за разработването на нов подход за ограничаване на отхвърлянето на органи при пациенти с висок риск от неуспешна трансплантация.

Подкрепя и инициатива бъбреци от починали донори с ХИВ да бъдат трансплантирани на ХИВ-позитивни пациенти, вместо да бъдат изхвърляни.

За това се налага промяна на федералното законодателство, но днес практиката вече е част от стандартната медицинска практика.

Onassis foundation | Д-р Робърт Монтгомъри

През 2016 г. NYU Langone Health привлича Монтгомъри, за да изгради водеща програма за трансплантации.

Той се мести в Манхатън със съпругата си, оперната певица Денис Грейвс, и дъщеря им. С Грейвс се запознават по време на полет до Париж. До кацането тя вече го е поканила да я чуе как пее, а той нея - да го гледа как оперира.

Монтгомъри ѝ казва, че страда от тежко наследствено сърдечно заболяване.

Малцина от колегите и пациентите му имат представа колко тежко всъщност е състоянието му.

„Съществува тази представа, че лекарите не бива да имат подобна уязвимост, че между лекарите и пациентите има някаква граница - ‘ти си лекарят, не можеш да си болен’“, казва Монтгомъри.

„По онова време това не беше нещо, което споделях с пациентите си.“

Испания извърши първата в света трансплантация на лице – от евтаназиран донор

Все по-близо до смъртта

Въпреки случилото се в Патагония Монтгомъри се връща на същото място през 2017 г.

Иска да прекара време със синовете си Джон и Макс.

Там обаче отново получава сърдечен арест.

Най-близката болница е на почти час път, а Джон му прави сърдечен масаж на задната седалка на джип, докато бързат към болницата.

Повече от месец по-късно Монтгомъри излиза от медикаментозна кома в Ню Йорк, където е бил транспортиран със самолет.

Налага му се отново да се учи да ходи, да говори и да се храни.

„Колкото повече подобни случаи преживявах, толкова по-ясно ми ставаше, че шансът да получа сърдечна трансплантация е по-малък от шанса да умра, преди изобщо да попадна в листата“, казва той.

Започва да се пита колко още ще продължи късметът му.

Няколко месеца по-късно сърцето му спира по средата на мюзикъл на Бродуей. Правят му сърдечен масаж между редовете в залата.

На медицинска конференция в Италия през септември 2018 г. преживява четири последователни сърдечни ареста.

В болницата свещеник му дава последно причастие.

Парадоксът е, че именно тогава Монтгомъри най-после става достатъчно болен, за да бъде включен в листата на чакащите за сърце. И знае, че почти сигурно ще бъде поставен в самото ѝ начало.

Напуска болницата в Италия въпреки съветите на лекарите и се прибира със самолет, придружаван от свой приятел лекар.

„Казах: ‘Трябва да се махнем оттук, защото вече имам шанс да получа трансплантация’“, спомня си той.

„Бях обсебен от това.“

Приемат го в интензивното отделение на NYU Langone и чакането започва. Лекарят му предупреждава, че може да отнеме месеци, дори година.

„Когато си хирург по трансплантации, вниманието ти е насочено към пациентите, които са имали късмета да получат орган“, казва той.

Да се окаже от другата страна се оказва шокиращо.

„Чакаш някой да умре, за да можеш ти да живееш.“

Малко преди изгрев на 20 септември получава обаждане: има сърце, ако го иска.

Донорът е починал от свръхдоза хероин и е бил заразен с хепатит C. Има причина Монтгомъри да се поколебае.

„Сърцето не е просто орган“: Инфарктът, който промени живота на Антонио Бандерас

Програмата на болницата за сърдечни трансплантации е съвсем нова - самият той я е създал по-малко от година по-рано.

А трансплантациите на сърца от донори с хепатит C са толкова нова практика, че ако приеме органа, ще стане участник в клинично изпитване.

„Много от колегите ми мислеха, че съм луд“, спомня си Монтгомъри.

Самият той е насърчавал пациентите си да обмислят органи от донори с хепатит C, тъй като инфекцията може да бъде излекувана с лекарства.

„Тогава защо не и аз?“, казва той.

Учените са все по-оптимистични за края на глобалния недостиг на органи

След шестчасова операция Монтгомъри има ново сърце.

Повечето пациенти, които стигат до сърдечна трансплантация, вече са толкова тежко болни, че физическото им състояние е силно влошено. Само около 30% се връщат на работа.

Два дни след операцията обаче Монтгомъри вече седи в леглото и преглежда медицински случаи.

След собствената му трансплантация

Преживяното променя начина, по който Монтгомъри гледа на всичко, което е постигнал дотогава. Усилията му да увеличи броя на органите, които могат да бъдат използвани за трансплантация, вече му се струват недостатъчни.

По неговите думи това е все едно „да пренареждаш шезлонгите на ‘Титаник’“.

„Това никога няма да осигури достатъчно органи за хората с органна недостатъчност“, казва той.

И усещането му, че времето го притиска, става още по-силно.

Експерименти вече са показали, че органи от генетично модифицирани прасета могат да бъдат трансплантирани на маймуни. Следващата стъпка е да се съберат доказателства, че методът може да работи и при хора.

Монтгомъри решава първо да опита при пациент с установена мозъчна смърт - нещо, което дотогава никой не е правил.

През есента на 2021 г. той обявява, че за първи път е трансплантирал бъбрек от генетично модифицирано прасе на човек.

Учени от United Therapeutics, компанията, отгледала животното, са деактивирали ген, свързан със силната имунна реакция, която води до отхвърляне на органа.

Пациентът е бил с мозъчна смърт и регистриран като донор, а семейството му е дало съгласие за експеримента. Бъбрекът не само не е отхвърлен, но и функционира - произвежда урина и отделя отпадни вещества в продължение на 54 часа, максималния срок, разрешен от етичната комисия на болницата.

Трансплантацията се превръща в повратен момент.

През следващите няколко години екипът на Монтгомъри и други специалисти в Мериленд и Бостън трансплантират бъбреци и сърца от прасета на малък брой пациенти в терминален стадий, за които другите възможности за лечение са изчерпани.

Пациентите умират от заболяванията си в рамките на няколко месеца. При никого обаче не се развива онзи разрушителен имунен отговор, който унищожава трансплантирания орган.

Това е сериозен пробив, който показва, че органи от прасета могат да бъдат трансплантирани на хора и да функционират, без незабавно да бъдат унищожени от имунната система.

Малко преди Деня на благодарността през 2024 г. Монтгомъри трансплантира бъбрек от генетично модифицирано прасе на 53-годишната Тоуана Луни от Алабама.

Освободена от диализата и страничните ѝ ефекти, тя разказва, че отново има сили да прави дълги разходки из Ню Йорк и за първи път от години може да се храни, без да изпитва гадене.

Луни живее с бъбрека повече от четири месеца.

Трансплантиран свински бъбрек продължава да работи след рекордните 9 месеца в тялото на пациент

Миналата година Агенцията по храните и лекарствата на САЩ (FDA) даде зелена светлина за клинични изпитвания на трансплантации на органи от прасета при тежко болни пациенти, които почти нямат шанс да получат бъбрек по друг начин.

Монтгомъри ръководи две от тези изпитвания.

Той не обича да говори за тях, но след собствената си операция е станал много по-откровен за собствената си трансплантация.

Вярва, че заради нея пациентите му имат по-голямо доверие в него.

Една сутрин в четвъртък Монтгомъри се отбива да види пациент, на когото същата седмица е трансплантирал бъбрек.

Преди да влезе в стаята, издърпва хирургическа маска върху гъстия си мустак.

Пациентът - 65-годишният Стив Сетедукати - почти е готов да се прибере у дома, но изпитва остра болка, която се спуска по крака му.

Много лекари остават прави до леглото по време на визитация. Монтгомъри обаче сяда до Сетедукати и се обръща така, че двамата да се гледат очи в очи.

Поднася на пациента чаша вода, за да си вземе хапчето, и го уверява, че болката ще отшуми.

„Не казвам, че не боли“, добавя той. „Но ще стане по-добре.“

Двамата се поздравяват заради добрия лабораторен резултат, а Монтгомъри пита за сина на Сетедукати, който е дарил бъбрека на баща си.

„Мисля, че се чувства по-богат заради това“, казва Сетедукати.

Останалата част от деня на Монтгомъри е запълнена до краен предел. На 66 години той все още е човек, който бърза. Трансплантираните органи често не издържат цял живот и той го знае.

Но донорското сърце го е накарало да се почувства „като нов човек“.

„Най-лесната част от цялото това нещо беше самата трансплантация“, казва той. „Веднага се почувствах добре по начин, по който не се бях чувствал от много години.“

След операцията е ходил на риболов в Аляска със сина си Джон, пътувал е до Африка със съпругата си, за да отпразнуват оттеглянето ѝ от сцената, и е помагал на хирурзи, извършващи бъбречни трансплантации, в Украйна.

Всяка сутрин, за да пази новото си сърце, той върви близо три километра пеша до работа.

Тръгва преди 6 сутринта, за да пристигне навреме за визитацията при пациентите.