През нощта на 9 февруари 1913 г. жителите на територии, разположени в североизточната част на Съединените щати и югоизточната част на Канада, стават свидетели на метеорен спектакъл, на който астрономите смятат, че няма аналог.

Тъй като зимната нощ е облачна, повечето хора вероятно са на закрито и не виждат нищо.

Но няколко късметлии забелязват, че около 21:00 часа в тъмното небе се появява шествие от 40 до 60 ярки огнени топки, движещи се бавно от единия край на хоризонта до другия, докато не изчезват в далечината.

Това не е придружено с шум, но най-малко осем станции в Канада уловят тътен, довел до леки трусове. На много други места пък се чуват силни, подобни на гръмотевици звуци, понякога от хора, които дори не са виждали самите метеори.

Канадският астроном Кларънс Чант, който изследва явлението същата година, отбелязва, че за разлика от повечето падащи звезди, които „се виждат за много кратко време“, тези тела се „движат спокойно", давайки достатъчно време на щастливия наблюдател да си намисли даже няколко желания, разказва Amusing Planet.

Най-забележителната характеристика на явлението „е бавното, величествено движение на телата и перфектната формация, която те запазват”. Някои свидетели сравняват зрелището с флота от дирижабли или бойни кораби. Други го оприличават на брилянтно осветен пътнически влак.

Повечето наблюдатели с невъоръжено око, с които Чант говори, съобщават за различен брой метеорни тела. Някои говорят за дузина или по-малко обекти, докато други твърдят, че са видели стотици или дори хиляди.

Пет мистерии, които науката все още не е разгадалаСветът е пълен с неразгадани тайни

Само един свидетел - ученик от гимназията в Трентън, вижда метеорите с някакъв инструмент, в случая оперен бинокъл. Според него има общо около десет групи и всяка от тях се състои от двадесет до четиридесет метеора. Цялото явление продължава около 3.3 минути, като Чант отбелязва, че „това е изключително дълго време“.

"Метеорният влак" също така се вижда на безпрецедентно разстояние. Първоначално Чант изчислява метеорна процесия, простираща се на повече от 4 000 метра от земната повърхност, но според водещия астроном Уилям Фредерик Денинг височината на метеорите трябва да е била по-висока от определената от Чант, което би означавало още по-дълъг път на полета.

Денинг се чуди дали има моряци в Атлантическия океан, които може да са станали свидетели на същия спектакъл. Призивът му води до най-малко двама свидетели, един от които съобщава, че е видял метеорите край бреговете на Бразилия, на около 8 850 км от първото наблюдение.

Изследване от 2013 г. на Дон Олсън от Тексаския държавен университет и Стив Хъчеон от Астрономическата асоциация на Куинсланд в Австралия разширяват известния път на шествието с хиляди километри – изумително разстояние за метеорите да следват кривата на планетата, без да се ударят в земята или да изчезнат обратно в космоса.

Друга голяма мистерия е появата на няколко други ярки метеора в рамките на няколко часа от голямото шествие, включително друго метеорно ​​шествие на същия курс около 5 часа по-късно. Още една особеност е липсата на радиант, тоест няма точка на небето, от която изглежда да произлизат метеорите.

Например, ежегодният метеорен поток Персеиди, който достигат своя връх всеки август, получава името си, защото изглежда идват от област в съзвездието Персей, наречена радиант. В случая с метеорното шествие от 1913 г. този радиант липсва. Метеорите не се разпространяват във всички посоки от една точка, а следват сходни пътеки в небето.

Чарлз Форт, хроникьор на необяснимото явление от началото на 20 век, предполага в книгата си „Нови земи“ от 1923 г., че то може да е било дело на извънземен разум, а не на космическа скала. Настоящата хипотеза е, че блуждаеща космическа скала (или няколко тела) е била уловена от гравитационното притегляне на Земята и поставена във временна орбита, която след това се разпада.