По време на първата дългова криза в еврозоната, разразила се преди десетилетие, северноевропейските политици отправиха серия от предупреждения към своите южни "колеги".

Германските издания тогава съветваха Гърция, Испания и Португалия да проумеят, че "работата е преди сиестата", а през 2017 г. Йерун Дейселблум, който по това време беше финансов министър на Холандия, заяви, че "няма как да харчиш всичките си пари за пиене и жени, след което да молиш за помощ".

Опасенията на северноевропейските държави, че ще трябва да "плащат сметката" за юнжоевропейската безотговорност, принудиха политиците от Амстердам до Хелзинки да предприемат мащабни реформи на банковия сектор и да насърчат фискалната интеграция във валутния съюз, припомня The Economist.

Тези усилия обаче предизвикаха и конфликти, особено по отношение на монетарната политика, които продължават и до днес.

От 1 ноември тази година Европейската централна банка възобнови програмата за т. нар. "количествени улеснения", в рамките на която институцията изкупува държавни облигации директно от финансовите пазари. Решението беше посрещнато "на нож" в северните части на еврозоната и особено в Германия и Холандия.

Техните оплаквания са отражение на негативното отношение, което спестителите имат към отрицателните лихвени проценти и (донякъде основателните) опасения, че те насърчават задлъжнелите държави да теглят нови заеми.

От тази гледна точка, монетарната политика на ЕЦБ действително напомня на механизъм за трансфер на капитали от север на юг. Но всъщност въпросът дали "северът" субсидира "юга" е малко по-сложен.

Разликата в жизнения стандарт все още е значителна, но трансграничните финансови потоци вече са доста по-балансирани. И на практика северноевропейските държави до голяма степен са отговорни за монетарната политика, която толкова яростно критикуват, пише още изданието.

Още със създаването си единната европейска валута обвързва държави с коренно различен икономически профил. В началото на XXI век брутният вътрешен продукт на глава от населението в Гърция, Португалия и Испания е с 30-40% по-нисък от този в Германия.

Но германската икономика по онова време все още се бори с последствията от обединението, високата безработица и слабия икономически растеж. Безспорно, тя е богата държава, но тогава има и по-богати от нея. В Австрия, например, средният доход е с 10% по-висок от германския, а в Холандия - с 20%.

В първото десетилетие от съществуването на еврозоната трансграничните банкови заеми наистина доведоха до засилване на разходите и в публичния, и в частния сектор на южноевропейските държави. Това "напомпа" изкуствено заплатите и понижи тяхната конкурентоспособност. Дефицитите по текущите сметки се разшириха до 12% от БВП в Португалия и 15% в Гърция.

По време на финансовата криза притокът на частни инвестиции рязко секна и в южната част на континента те бяха заменени от т. нар. "спасителни пакети". Системата TARGET2, която регулира разплащанията между националните централни банки в еврозоната, също действаше като своеобразен "буфер" и позволи на финансовите регулатори в закъсалите държави да вземат краткосрочни заеми от останалите.

Ако разделим държавите, присъединили се към еврозоната преди 2001 г. (тоест всички без тези от Източна Европа), по оста север-юг, е ясно, че икономическата "пропаст" между двата региона се е разширила за първите две десетилетия на XXI век.

Австрия, Германия, Финландия и Холандия са "дръпнали" в развитието, а южните икономики, в лицето на Гърция, Португалия, Испания и Португалия, са изостанали. Франция се намира някъде по средата. През 1999 г. доходът на човек от населението там е близък до този в Германия, като страната поддържа излишък по текущата си сметка.

Днес обаче безработицата във Франция е доста по-висока от тази в Германия, задълженията ѝ също са по-големи, а платежният баланс е "на червено". От тази гледна точка, френската икономика изглежда все "по-южняшка".

Защо Европа иска Германия да Еврозоната има проблем - най-голямата икономика във валутния съюз, Германия, е на ръба на рецесията

Но въпреки това южноевропейските държави разчитат все по-малко на капиталовите трансфери от своите северни съседи. На много места финансовото салдо вече е балансирано, въпреки че тежестите на натрупаните в миналото задължения все още се усещат.

Дефицитът по текущата сметка на Испания с Германия, например, вече е почти занулен. През 2006 г. нетните германски инвестиции в испанската икономика са били на стойност 50 млрд. евро. През 2018 г. те се понижават до малко над 3 милиарда.

Това обръщане на тенденцията до голяма степен се дължи на повишената конкурентоспособност. В периода между 2015 и 2018 г. разходите за труд в Германия се увеличават с два пъти по-високи темпове от тези в повечето държави от Южна Европа.

Другият важен процес е трансферът на човешки ресурси от юг на север. Според италианския журналист Федерико Фубини Германия е "получила" 2.7 милиона имигранти от останалите държави-членки на Европейския съюз за времето от 2008 до 2017 г. Една трета от тях са от Южна Европа.

Държави, като Гърция и Португалия, са загубили голям брой млади висококвалифицирани специалисти. Това означава трансфер на инвестиции в умения и образование, но в посока от юг на север.

Но в северната част на конитнента недоволството от разширяването на "скритото кредитиране" продължава да расте. Кредитните баланси в TARGET2 през 2018 г. достигат 1 трилион евро, или 30% от БВП на еврозоната, като според някои икономисти това на практика са "скрити спасителни пакети" за държави, като Италия и Испания. Действително, банките от тези държави са най-големите "бенефициенти" от т. нар. "количествени улеснения".

Германският икономист Марсел Фрацшер обаче е на мнение, че монетарната политика не винаги е "игра с точен резултат". По думите му германското правителство също печели от рекордно ниските лихви. Експортно ориентираните северни икономики са най-големите печеливши от спада в курса на еврото.

От друга страна, според него, монетарните стимули, необходими за съживяване на европейската икономика, щяха да са много по-малки, ако правителствата в Германия и Холандия бяха "развързали кесията" в собствените си държави. По този начин те можеха да подкрепят вътрешното търсене и инфлацията, вместо да трупат излишъци по платежните си баланси.

Всички тези "изкривявания" правят бъдещата реформа на валутния съюз изключително сложна, пише още The Economist. По-рано този месец германският финансов министър Олаф Шолц заяви, че би подкрепил създаването на общ гаранционен фонд за банковите депозити в еврозоната, но при едно много важно условие - трезорите от южноевропейските страни да "подплатят" огромните си портфейли от държавни облигации с допълнителни резерви.

Това е поредното доказателство, че страхът на "северняците" от финансовите "течове" в южна посока едва ли ще изчезне в близко бъдеще.