През март човек на име Ноланд Арбау демонстрира, че може да играе шах само с помощта на ума си.

След като е парализиран в продължение на осем години, мъжът придобива способност да изпълнява задачи, които преди това са немислими за него.

Постижението се дължи на мозъчния имплант в черепа му, разработен от компанията на Илон Мъск Neuralink.

"За мен просто стана интуитивно да си представям как курсорът се движи", разказа Ноланд. "Взирах се някъде по екрана и той се движеше там, където исках."

Описанието свидетелства за увереността му, че самият той е бил отговорен за преместването на шахматните фигури. Дали обаче той или имплантът е извършвал действията, пише в анализ за BBC изследователят и философ Дивайджа Мехта.

Neuralink показа как първият пациент с мозъчен чип играе онлайн шах

Технологиите за мозъчно-компютърен интерфейс (BCI) като Neuralink символизират нова ера в преплитането на човешкия мозък и машините, което повдига въпроса за преразглеждане на интуициите за идентичността, себе си и личната отговорност.

В краткосрочен план технологията обещава много ползи за хора като Ноланд, но приложенията могат да стигнат и по-далеч.

Дългосрочната визия на компанията е подобни импланти да станат достъпни за цялото население, за да се увеличат и подобрят и неговите способности. Ако една машина обаче може да извършва действия, които някога са били запазени за мозъчната материя, трябва ли тя да се счита за продължение на човешкия ум или за нещо отделно?

Сливане с машините: Трансхуманизмът като следваща стъпка в еволюцията

Красив ум

В продължение на десетилетия философите обсъждат границите на личността: къде свършва умът и къде започва външният свят?

През 1998 г. философите Дейвид Чалмърс и Анди Кларк представят хипотезата за "разширения ум", като предполагат, че технологиите могат да станат част от нас.

На философски език двойката предлага активен екстернализъм – възглед, според който хората могат да делегират аспекти на мисловните си процеси на външни артефакти, като по този начин ги интегрират в човешкия ум. Това е преди появата на смартфона, но е предсказало начина, по който сега прехвърляме когнитивни задачи на нашите устройства, като например намиране на маршрут с джипиес.

Като мисловен експеримент Чалмърс и Кларк представят и сценарий "в киберпънк бъдещето", в който някой с мозъчен имплант манипулира обекти на екран – подобно на това, което прави пациентът на Neuralink. За да играе шах, той си представя какво иска, например да премести пешка. А неговият имплант улавя невронните модели на намеренията му, преди да декодира, обработи и изпълни действията.

Първият пациент на Neuralink може да управлява курсор чрез мисъл

Подсъзнанието (не) може всичко

И така, какво трябва да мислим от философска гледна точка? Дали имплантът на Ноланд е част от съзнанието му, преплетено с намеренията му? Ако не е, тогава дали той носи отговорност за действията си?

За да отговорим на тези въпроси, трябва да разгледаме едно концептуално разграничение: случки и действия.

Случките са съвкупност от нашите умствени процеси, като например мисли, убеждения, желания, въображение, съзерцания и намерения. Действията са целенасочени движения, генерирани от случки, например движенията на пръстите, които използвате, за да скролвате тази статия.

Обикновено разлика между случки и действията не съществува. Например, ако хипотетична жена наречена Нора, играе шах, тя може да формира намерение чрез регулиране на случките си да премести пешката на d3 като просто движи ръката си. В случая на Нора намерението и действието са неразделни; тя може да припише действието на преместване на пешката на себе си.

Защо Мъск не издава детайли за мозъчния експеримент на Neuralink

Ноланд обаче, трябва да си представи намерението, а имплантът извършва действието му във външния свят. Тук случването и действието са отделни.

Това поражда някои сериозни опасения, например дали човек, който използва мозъчен имплант, за да увеличи своите способности, може да придобие изпълнителен контрол върху действията си, интегрирани в BCI.

Въпреки че човешките мозъци и тела вече произвеждат множество неволни действия – от кихане до разширяване на зениците, може ли контролирани от импланти действия да се почувстват като чужди?

С чип в черепа - как мозъчно-компютърните интерфейси променят хората

Може ли имплантът да изглежда като паразит, който се опитва да наруши неприкосновеността на човешката воля?

В случая на Ноланд, той пропуска важни етапи от причинно-следствената верига, като например движението на ръката преди шахматния ход.

Какво се случва, ако той първо мисли да премести пешката си на d3, но в рамките на част от секундата променя решението си и осъзнава, че по-скоро би я преместил на d4? Или пък, ако във въображението му се появят различни възможности и имплантът погрешно интерпретира някоя като намерение?

На шахматната дъска залогът е нисък, но ако тези импланти намерят широко разпространение, въпросът за личната отговорност придобива много сложни измерения. Какво ще стане, ако например телесна повреда на друго лице е причинена от действие, контролирано от имплант?

„Кръстникът на AI” смята технологията за екзистенциален риск за човека

Етични дилеми

И това не е единственият етичен проблем, който тези технологии повдигат.

Пренебрежително комерсиализиране може да проправи пътя към антиутопия, напомняща на научнофантастичните приказки. В романа "Невромантик" на Уилям Гибсън например се подчертава как имплантите могат да доведат до загуба на идентичност, манипулация и ерозия на личния живот на мисълта.

Решаващият въпрос е кога "случването на въображението" се превръща в "преднамерено въображение за действие"?

От гледна точка на неврологията разграничаването на въображението от намерението е почти невъзможно. Проучване, проведено през 2012 г. от група невролози, стига до заключението, че няма невронни събития, които да се квалифицират като "намерения за действие".

Без възможност за разпознаване на невронните модели, които маркират този преход при човек като Ноланд, може да не е ясно кой въображаем сценарий е причина за ефекта във физическия свят. Така отново стигаме до въпроса дали действията са на импланта или на човека, в чийто мозък е поставен.

От „вълшебен миг“ до „искам да го изтръгна“: Да живееш с имплант в мозъка

Възприемането на хипотезата за разширения разум би позволило на човек като Ноланд да носи отговорност за действията си, вместо да я разделя с импланта. Този когнитивен възглед предполага, че за да преживее нещо като свое, човек трябва да мисли за него по този начин.

С други думи, трябва да мисли за импланта като за част от своята самоидентификация. Ако това е така, може да последва чувство за действие, собственост и отговорност.

Дивайджа Мехта е изследовател в областта на етиката на изкуствения интелект и философ в Центъра за бъдещето на интелекта към Университета в Кеймбридж.