Как "Мълхоланд драйв" стана най-великият филм за 21 век в BBC Culture

През 2016 г. мистериозната драма „Мълхоланд драйв“ на Дейвид Линч е обявена от критиците на BBC Culture за най-добрият филм на 21 век досега.

Може би малко от почитателите на гениалния режисьор, когото загубихме преди ден, знаят, че историята на тази емблематична лента в кариерата му всъщност тръгва от телевизията.

Филмът е замислен като телевизионен проект, който обаче не се реализира успешно е „спасен“ с превръщането му в пълнометражен формат.

Отиде си Дейвид Линч

Работата по „Мълхоланд драйв“ започва още докато Линч снима култовия „Туин Пийкс“.

През 1998 г. той предлага да заснеме и сериала „Мълхоланд драйв“, като получава зелена светлина от американската кабелна мрежа ABC, която надява се да повтори успеха на историята за убийството на Лора Палмър.

ABC обаче не е впечатлена от първия епизод, който според тях е с бавно темпо и е прекалено дълъг - 37 минути, за да се вмести в обичайния телевизионен часови пояс.

Освен това, телевизията възразява срещу няколко аспекта, включително изключително близък план на кучешки екскременти. През 2000 г. Линч успява да спаси проекта, като се съгласява да го превърне в пълнометражен филм, снабден с бюджет, два пъти по-голям от първоначалния.

Една от сюжетните линии е свързана с персонаж на режисьор (Джъстин Теру), принуден да даде главна роля на актриса, за която властта настоява, но той не одобрява.

Вкарвайки в „Мълхоланд драйв“ в остър, песимистичен коментар за пазарните задкулисни сили в Холивуд, но и изпълвайки го със завладяващи образи, Линч превръща филма си в привлекателен обект за критиката, разказва BBC.

Главната сюжетна линия проследява живота на Бети Елмс (Наоми Уотс) - жизнерадостна, амбициозна актриса, която пристига в града в търсене на работа. Щастливата усмивка обаче скоро ще бъде изтрита от лицето ѝ.

Тя се запознава с тъмнокоса красавица на име Рита (Лора Харинг), оцеляла при автомобилна катастрофа, след която получава амнезия. Не помни дори собственото си име и се нарича „Рита“ едва след като вижда плакат на стар филм на Рита Хейуърт - „Джилда“ от 1946 г.

Търсенето на информация за миналото ѝ, съчетано с пътуването на Бети към работните ѝ задачи като актриса, е проследено сред пъзел от други истории, някои от които продължават само една-две сцени.

От провал до шедьовър: „Широко затворени очи“ 25 години по-късно

В анкетата на критиците на BBC Culture от 2015 г. за 100-те най-велики американски филма, привлекателността на „Мълхоланд драйв“ е по-скоро тематична и концептуална. Той не е толкова демонстрация как се постига голямото кино, колкото какво може да донесе кино, чийто капацитет за идеи е сякаш безграничен.

Темите на Линч са диви и нетрадиционни, поддържащи сюрреалистична атмосфера през цялото време. Но както отбелязва критикът Роджър Ебърт, един от най-големите защитници на филма: „Той няма обяснение. Може би дори няма мистерия.“

„Мълхоланд драйв“ несъмнено е предизвикателство. В края му, след сцена, която сякаш показва събуждането на главната героиня от сън, без никакво обяснение тя се превръща от оптимистичната и ведра Бети в призрачно изглеждаща, провалила се актриса на име Даян.

„Този човек правил ли е някога филм?“: Отзиви от екипа на Копола след 40-годишната му битка да заснеме Megalopolis

Но именно тези кратки, загадъчни моменти остават най-дълго в паметта на зрителите и придават на филма мозаечна структура. Най-силният от тях е този в клуб „Силенсио“ - една наистина незабравима сцена от филма. Тя е едновременно разкошно преживяване за сетивата и упражнение по саморефлексия, което бележи кулминация в лентата.

В центъра на сцената е управителят на сюрреалистичния нощен клуб, който възклива: „No hay banda!“ - „Няма група“. Това означава, че всички звуци, които публиката чува, са предварително записани; изглеждат истински, но са илюзия.

Въпреки това зрителите са завладяни от вълнуващото испанско изпълнение на Рой Орбисън - красиво, сърцераздирателно и хипнотизиращо.

На 60: Тарантино слага точка на киното с „Филмовият критик“

Това е похватът на Линч да създава неочаквана илюзия, като същевременно признава, че е необходима собствената ни воля, за да повярваме в нея. Така магията на сънищата е обединена с магията на филмите.

Насърчаването на публиката да участва в тази дисекция е упражнение, което привлича критиците като молци към светлината.

Има нещо безкрайно завладяващо във филм, даващ предимство на въпросите пред отговорите, който разширява очакванията какво може да постигне киното, като сцена след сцена предоставя богато удовлетворяващо преживяване на зрителите.

А най-голямата мистерия и до днес остава въпросът как Дейвид Линч успява да го направи.