Този сценарий звучи ли ви познато? Колега се приближава и пита: „Хей, какво ще правиш този уикенд?“ Казвате, че не сте сигурни, вероятно нищо особено... Колегата веднага споделя собствените си ярки планове: „Отиваме в къща на еди-кое си езеро с камина и барбекю“. Или: „Ще караме ски на Боровец, а другата седмица летим за Италия“.

Приятелка ви звъни с интерес как се справяте с личен проблем, който сте ѝ споделили. Още на второто изречение ви прекъсва, за да заяви как тя е преодолявала подобна ситуация, изтъквайки силата и твърдостта на характера си.

Така това, което е изглеждало като искрено изразяване на интерес към вас, изведнъж се превръща в шанс за отсрещната страна да се похвали, оплаче или просто да сподели нещо за себе си.

Алисън Ууд Брукс, професор в Harvard Business School и автор на книгата Talk: The Science of Conversation and the Art of Being yourself, нарича тази тенденция „бумераскинг“.

Тя се отнася за хората, които дори да се опитват да водят разговор, незабавно връщат фокуса на комуникацията обратно към себе си. Те се опитват да постигнат две противоречиви цели едновременно: да покажат интерес към събеседника си и да разкрият нещо за себе си. Но те не успяват да постигнат нито една от двете цели.

По време на разговор можем да покажем интерес към нашите партньори по много начини – като задаваме въпроси, търсим и даваме гласност на различни гледни точки и емоции или проявяваме интерес към историите им.

Интуитивно знаем, че тези подходи са добри.

Бягството от егоцентризма обаче е трудно. Като хора, ние постоянно се фокусираме върху собствената си перспектива – нещо, което ни помага да оцелеем, но също така подкопава отношенията ни с другите.

Между 40% и 60% от изказванията по време на разговор са свързани с егото, фокусирани върху нашите собствени чувства, мнения и лични преживявания, пише Брукс в статия за The Wall Street Journal. Тази тенденция към егоцентричен разговор е още по-изразена в социалните медии, където около в 80% от комуникацията потребителите се фокусират върху себе си.

Много хора се опиват от това да разкриват подробности за своите планове, преживявания и емоции. Споделянето на информация за нас самите се поддържа от същите области на мозъка, които реагират на „награди“ като добра храна и привлекателни лица, пише проф. Брукс. Желанието да споделяме за себе си е важен сигнал за близост: показва, че имате доверие на някого, харесва ви да знае неща за вас.

Това е и основният начин, по който хората оформят впечатленията на другите за тях. Чрез добре подготвено саморазкриване се опитваме да изглеждаме умни, уверени, мили и интересни в очите на нашите събеседници (и всеки друг, който може да е наблизо). Когато се хвалим, или пък се оплакваме, го правим, за да предизвикаме предпочитани реакции като възхищение и съчувствие. Най-умелите в „бумераскинга“ дори умеят да правят двете неща едновременно („Ръката ме боли от подписването на толкова много автографи“), както и да изтъкват по-високия си статус, уж правейки комплимент („Идеите ти са доста добри като за стажант“).

И все пак, повечето от нас ще се съгласят, че няма как да говорим за себе си през цялото време. Много добре знаем, че за да спазваме нормите на добрата комуникация, трябва да проявяваме истински интерес към другия.

Задаването на искрени въпроси, изслушването на отговорите на другите и проследяването на тези отговори може да бъде най-лесният и мощен път към споделено разбиране и междуличностна връзка, пише проф. Брукс.

„Бумераскингът“ от своя страна разваля магията. Ако не успеете да проследите отговора на партньора си и вместо това сами отговаряте на въпросите си, другите ще усетят моментално, че не ви е грижа за тях - и вероятно не ви е било грижа за тях, когато сте задали въпроса в началото.

За да останете желан събеседник, опитайте да се фокусирате върху отсрещния. А ако сте толкова по-интересни, колкото си мислите, винаги ще имате време да го докажете.