Ако прелиствате страниците на Vogue от август 2025 г., ще се натъкнете на реклама на Guess, в която моделът е зашеметяваща жена с перфектно лице и тяло. В малък шрифт под снимката обаче се крие признанието, което предизвика вълна от реакции: моделът не съществува. Тя е просто образ, създаден изцяло от изкуствен интелект.

Модата отдавна използва ретуш и дигитална обработка. Разликата днес е фундаментална – не става въпрос за корекция на снимка, а за „човек“, генериран от нулата. Естетически конструкт, събран от милиони данни, предназначен да изглежда като идеал за красота, пише Fast Company.

Рекламата на Guess моментално провокира недоволство. Ветеранът модел Фелисити Хейуърд я нарича „мързелива и евтина“ стъпка, като предупреждава, че тя обезсмисля години усилия за насърчаване на разнообразието. „Защо да наемаш модели с различни размери, възрасти и етноси, когато една машина може да произведе маркетингово тестван идеал, направен точно по поръчка?“ – пита Хейуърд.

Този казус изобщо не е отделен случай, защото поставя въпроса за нова ера в изкуствата – време, в което става все по-трудно, ако не и невъзможно, да се различи творбата на човек от създаденото от машина. А оттам – какво печелим и какво губим от това развитие?

Още през 1950 г. Алън Тюринг формулира свой собствен „тест за имитация“ – ако човек не може да разпознае дали разговаря с друг човек или компютър, тогава машината вече се е доказала като интелигентна. Десетилетия този тест остава теоретичен, но с появата на новите чатботове границата вече е премината.

Холивуд срещу AI гигантите: Кой плаща цената за „натрапчивата“ технология в изкуството?

Днес изследователите говорят за нов тип изпитание – „естетическия тест на Тюринг“. Въпросът е не просто дали машината може да води разговор по същия начин като човек, а дали може да създава изкуство, което не различаваме от човешко. Отговорът вече е видим.

AI създава музика, изображения и филми с убедителност, която напълно обърква зрителите. Платформи като Suno и Udio генерират оригинални песни – с цялостни вокали и текстове – в рамките на секунди и в жанр по избор. Някои от тях вече са станали вайръл.

Визуалната измама е също толкова убедителна. През 2023 г. милиони хора повярваха, че снимката на папа Франциск с бяло пухено яке е реална – един от най-ярките примери за силата на AI да създава убедителна фикция.

Флин не е човек, но вече е студент по дигитално изкуство

Защо вярваме на илюзията?

Изкуственият интелект се превръща в майстор на моделите, които хората следват в комуникацията си. Обучен върху библиотеки от произведения, каквито нито един човек не може да обхване, алгоритъмът не разполага с душа, но владее математическата рецепта за това какво намираме за красиво или завладяващо.

Същевременно машините успяват да преминат отвъд т.нар. „долина на странността“ – границата, когато едно нещо е почти, но не съвсем човешко, и именно това го прави отблъскващо. Днешните генеративни модели вече не допускат малките грешки, които будят съмнение.

И още: AI не просто имитира реалността, а я „перфекционира“. Френският философ Жан Бодрияр го описва с понятието „симулакрум“ – копие без съществуването на оригинал. Именно такъв е и моделът на Guess – не портрет на реална жена, а хиперреален идеал, с който нито един човек не може да се конкурира.

Пътят към „златния век“ на AI е осеян с капани

Когато творчеството се генерира мигновено и произходът му е неясен, рискуваме да изгубим нещо съществено. Немският мислител Валтер Бенямин нарича това „аура“ – усещането за история и човешко докосване, което превръща една творба в уникално произведение на изкуството.

Картина носи аура чрез четките на художника; стара фотография – чрез уловения миг. AI-изкуството не притежава подобна история. То е безкрайно възпроизводимо, без контекст и без конкретен автор. И въпреки че е технически съвършено, често звучи кухо.

Когато започнем да се съмняваме в произхода на едно произведение на изкуството, възприятието вече не е чисто емоционално. Вместо да се потопим в музиката или образа, ние включваме вътрешния си „детектор“, търсейки статистическото привидение в машината. А това изважда зрителя от магията на изкуството.

„Естетическият тест на Тюринг“ не е само въпрос на това дали машината може да ни измами. Той е предизвикателство – да решим какво точно търсим в изкуството.

Ако песен, написана от алгоритъм, разплаче един човек – има ли значение, че машината не е почувствала нищо? Къде се крие смисълът на изкуството – в ума на твореца или в сърцето на зрителя?

Днес сме изправени пред огледало, което отразява нашата собствена креативност. Въпросът е: избираме ли съвършенството без човечност или несъвършенството с душа? Предпочитаме ли безупречното, но еднократно копие – или хаотичното, недоизпипано, но автентично отражение на човешкия ум?