Филмите, чиято цел е да изглеждат актуални, но се снимат с години, често изглеждат остарели още в деня на премиерата си. А ако сюжетът включва терористична атака, а реалният свят случайно отрази това, филмът изведнъж става „пророчески“, но вкусът - горчив.

Да гониш новините е като да ловиш светкавици: дори да уцелиш, има шанс да изгориш.

Това пишат рецензентите на The Economist за един от рисковете пред „Битка след битка“ - новия филм на Пол Томас Андерсън.

Всяка лента с политически заряд може да отреже половината публика още преди прожекцията.

А ако политиката е прекалено директна, онези, които все пак дойдат, може да съжаляват.

Андерсън обаче умело избягва всички тези мини.

Getty Images / (От ляво надясно) Сара Мърфи, Бенисио дел Торо, Чейс Инфинити, Пол Томас Андерсън, Леонардо ди Каприо, Тейана Тейлър и Шон Пен на премиерата на „One Battle After Another“

Политиката е лична (и обратното)

Първото правило на добрия политически филм е просто: човешката драма трябва да е по-важна от идеологическата.

Андерсън спазва това до съвършенство.

Още началната сцена ни хвърля в действието на радикална група, наречена French 75, която в една леко изкривена версия на Америка залага бомби, обира банки и освобождава мигранти от арести.

Теяна Тейлър е Перфидия Бевърли Хилс - харизматична чернокожа революционерка; Леонардо ди Каприо е Пат, нейният влюбен и все по-объркан спътник, който въплъщава повече образа на бащата, а не на бунтаря.

16 години след терористичните акции на French 75, Перфидия е изчезнала, а Пат, превърнал се в провален тип, се опитва неумело да предпази дъщеря им от призраците на миналото.

Личното е политическо - но, както обикновено, с възрастта личното надделява, отбелязва The Economist в рецензията си.

„Никога няма да те наемат“: Защо бившият агент на Ди Каприо искаше да го кръсти Лени Уилямс

Повече от лозунг

Ако един политически филм е нещо повече от суха алегория, той не може да бъде и чиста пропаганда.

Тук врагът е военен фанатик - Стивън Локджоу, изигран брилянтно от Шон Пен.

Сюжетът, свободно вдъхновен от романа „Vineland“ на Томас Пинчън, се движи от неговите страсти:

едната е обсесията му по Перфидия - болезнена алюзия за расова експлоатация и стари клишета, другата - желанието му да влезе в елитен клуб на бели супремасисти.

Смесицата от несигурност и самоненавист го прави почти, но не съвсем, карикатура на злодей.

Критик в National Review казва, че филмът „романтизира убийствата“, наричайки го „най-безотговорният за годината“.

Според други обаче това е пресилено. В крайна сметка радикалните герои не са идеализирани - акциите им са показани като нещо разрушително и безсмислено, а тяхната кампания завършва с предателство.

Истинският морален център на историята е спокоен инструктор по карате (в ролята е Бенисио дел Торо), който просто помага на нуждаещите се - без да взривява нищо.

„Политиката е мръсна игра“: Бенисио дел Торо за киното, ролите и изборите в САЩ

Когато киното говори за реалността (но не крещи)

„Човечеството не може да понесе твърде много реалност“, е написал Т. С. Елиът.

А в киното - още по-малко.

Добрият политически филм трябва първо да забавлява, а после леко да образова.

Трилърът е най-подходящият жанр: часовникът тиктака, залозите са високи.

В „Битка след битка“ фокусът е върху екшъна - престрелки, бягства по покриви, шеметни гонки, всичко това на фона на ярък саундтрак.

Темата за миграцията остава като контекст, а не като морална проповед.

Основното оръжие е хуморът.

Враговете са зловещи, но и нелепи; същото важи и за героя на Ди Каприо - отчаян бохем, който се влачи из Калифорния по халат, толкова дълго, че зрителят първо спира да го забелязва, после пак избухва в смях.

В една от най-забавните сцени той се опитва да влезе в контакт с революционната мрежа, но забравя паролите си и настоява да му пуснат „супервайзър“.

Пародия на съвременната бюрокрация - от customer service до революцията.

Шон Пен занесе една от наградите си "Оскар" на Володимир Зеленски

Филмът успява да кара зрителя едновременно да се смее и да му пука. И за разлика от крещящите истории за „събития, които променят света“, тук мащабът се усеща чрез формата и визията, не чрез лозунгите.

Камерата препуска из югозападните пейзажи на Америка, а филмът прескача между жанрове - от екшън до уестърн пародия. Тази смесица внушава, че лудата авантюра е миниатюра на самата Америка.

Декорите подсилват идеята: героите влизат в обикновени сгради — домове, магазини - които отвътре се разтварят в огромни подземия и тайни тунели, сякаш битките от филма тихо бушуват навсякъде около нас.

В последната гонка колите се преследват из вълнообразна пустиня, хълм след хълм, като по релефа на историята. Борбата между свободата и потисничеството, подсказва Андерсън, е история без край.