„Битка след битка“ печели войната
 Пол Томас Андерсън дава майсторски урок по това как се прави политическо кино
Пол Томас Андерсън дава майсторски урок по това как се прави политическо кино
&format=webp)
Филмите, чиято цел е да изглеждат актуални, но се снимат с години, често изглеждат остарели още в деня на премиерата си. А ако сюжетът включва терористична атака, а реалният свят случайно отрази това, филмът изведнъж става „пророчески“, но вкусът - горчив.
Да гониш новините е като да ловиш светкавици: дори да уцелиш, има шанс да изгориш.
Това пишат рецензентите на The Economist за един от рисковете пред „Битка след битка“ - новия филм на Пол Томас Андерсън.
Всяка лента с политически заряд може да отреже половината публика още преди прожекцията.
А ако политиката е прекалено директна, онези, които все пак дойдат, може да съжаляват.
Андерсън обаче умело избягва всички тези мини.

Политиката е лична (и обратното)
Първото правило на добрия политически филм е просто: човешката драма трябва да е по-важна от идеологическата.
Андерсън спазва това до съвършенство.
Още началната сцена ни хвърля в действието на радикална група, наречена French 75, която в една леко изкривена версия на Америка залага бомби, обира банки и освобождава мигранти от арести.
Теяна Тейлър е Перфидия Бевърли Хилс - харизматична чернокожа революционерка; Леонардо ди Каприо е Пат, нейният влюбен и все по-объркан спътник, който въплъщава повече образа на бащата, а не на бунтаря.
16 години след терористичните акции на French 75, Перфидия е изчезнала, а Пат, превърнал се в провален тип, се опитва неумело да предпази дъщеря им от призраците на миналото.
Личното е политическо - но, както обикновено, с възрастта личното надделява, отбелязва The Economist в рецензията си.
Повече от лозунг
Ако един политически филм е нещо повече от суха алегория, той не може да бъде и чиста пропаганда.
Тук врагът е военен фанатик - Стивън Локджоу, изигран брилянтно от Шон Пен.
Сюжетът, свободно вдъхновен от романа „Vineland“ на Томас Пинчън, се движи от неговите страсти:
едната е обсесията му по Перфидия - болезнена алюзия за расова експлоатация и стари клишета, другата - желанието му да влезе в елитен клуб на бели супремасисти.
Смесицата от несигурност и самоненавист го прави почти, но не съвсем, карикатура на злодей.
Критик в National Review казва, че филмът „романтизира убийствата“, наричайки го „най-безотговорният за годината“.
Според други обаче това е пресилено. В крайна сметка радикалните герои не са идеализирани - акциите им са показани като нещо разрушително и безсмислено, а тяхната кампания завършва с предателство.
Истинският морален център на историята е спокоен инструктор по карате (в ролята е Бенисио дел Торо), който просто помага на нуждаещите се - без да взривява нищо.
Когато киното говори за реалността (но не крещи)
„Човечеството не може да понесе твърде много реалност“, е написал Т. С. Елиът.
А в киното - още по-малко.
Добрият политически филм трябва първо да забавлява, а после леко да образова.
Трилърът е най-подходящият жанр: часовникът тиктака, залозите са високи.
В „Битка след битка“ фокусът е върху екшъна - престрелки, бягства по покриви, шеметни гонки, всичко това на фона на ярък саундтрак.
Темата за миграцията остава като контекст, а не като морална проповед.
Основното оръжие е хуморът.
Враговете са зловещи, но и нелепи; същото важи и за героя на Ди Каприо - отчаян бохем, който се влачи из Калифорния по халат, толкова дълго, че зрителят първо спира да го забелязва, после пак избухва в смях.
В една от най-забавните сцени той се опитва да влезе в контакт с революционната мрежа, но забравя паролите си и настоява да му пуснат „супервайзър“.
Пародия на съвременната бюрокрация - от customer service до революцията.
Филмът успява да кара зрителя едновременно да се смее и да му пука. И за разлика от крещящите истории за „събития, които променят света“, тук мащабът се усеща чрез формата и визията, не чрез лозунгите.
Камерата препуска из югозападните пейзажи на Америка, а филмът прескача между жанрове - от екшън до уестърн пародия. Тази смесица внушава, че лудата авантюра е миниатюра на самата Америка.
Декорите подсилват идеята: героите влизат в обикновени сгради — домове, магазини - които отвътре се разтварят в огромни подземия и тайни тунели, сякаш битките от филма тихо бушуват навсякъде около нас.
В последната гонка колите се преследват из вълнообразна пустиня, хълм след хълм, като по релефа на историята. Борбата между свободата и потисничеството, подсказва Андерсън, е история без край.
)








&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)