Канадският комик Рик Моранис е сред най-големите звезди на американското кино през 80-те - докато изведнъж кариерата му не спира напълно.

Историята е добре позната: след смъртта на съпругата си Моранис решава да се посвети на отглеждането на двете си малки деца. Самият той никога не е смятал това за пенсиониране - дори е казвал, че би искал да промени реда в страницата си в Wikipedia, където е описан като „на практика пенсиониран актьор“, но не знае как. Никога не е проявявал особен интерес към интернет, още по-малко към социалните мрежи.

През този дълъг период на мълчание, в който той се включва само в малки, нискобюджетни проекти, слуховете за негово завръщане периодично се появяват - подхранвани по-скоро от надеждите на феновете, отколкото от реални новини.

Сега това желание се сбъдва, а с него и дългогодишната мечта на един от режисьорите, които най-добре разбират таланта му.

Още през 2014 г. Комедийната легенда Мел Брукс казва, че иска да направи продължение на Spaceballs, но само ако Моранис се включи:

„Без Рик няма да го направя. Имам шлема в склада, чака само него. Никой друг не може да го носи - Рик е метър и шестдесет и пет, идеален за големия шлем. Той е гений.“

Днес Spaceballs 2 вече е потвърден и се очаква през 2027 г.

След пет десетилетия в кожата на други, от „Полет над кукувиче гнездо“ до „Властелинът на пръстените“, Дуриф избира да бъде просто себе си

Изиграх твърде много убийци: Пътят на Брад Дуриф от върховете на Холивуд до уединението с котки

Кариерата на Моранис започва като радиоводещ в родна Канада. Там той създава комедиен дует с приятеля си Роб Коуън, който бързо печели популярност и привлича вниманието на Second City Television - популярно канадско шоу, изстреляло кариерите на Джон Кенди, Мартин Шорт, Юджийн Леви и Катрин О’Хара. Успехът му в САЩ е толкова голям, че предаването временно замества Saturday Night Live.

Един от героите му - пародия на канадски стереотип, винаги облечен в дебели дрехи и с бира в ръка - започва като пълнеж между скечове, но става толкова популярен, че вдъхновява цял филм: „Strange Brew“ (1983), където Моранис си партнира с Макс фон Сюдов.

Следва участие в култовия мюзикъл „Streets of Fire“ (1984), а после идва големият пробив - ролята на Луис Тъли в Ловци на духове.

Първоначално персонажът е писан за Джон Кенди и е вдъхновен от негов герой от Second City, но Кенди отказва. Режисьорът Айвън Райтман се обръща към Моранис, който чете сценария за час и веднага му звъни:

„Моля те, благодари на Кенди от мое име. Това е най-доброто нещо, което съм чел през живота си.“

От първото прослушване става ясно, че ролята е негова - той напълно преосмисля героя, добавя собствени реплики и създава идеалния „нърд“.

„Имаше невероятен талант- можеше да имитира Джони Карсън, който имитира Тарзан. Беше като актьор в актьора“, спомня си шефът на специалните ефекти Ричард Едлунд пред El Pais.

Сигорни Уивър също признава, че често не успявала да сдържи смеха си в сцените с него:

„Да, много от нещата ги имаше в сценария, но Рик просто беше гений.“

Актьорът проследява живота и кариерата си в нова документална поредица на Netflix

Много секс, много кокаин и още повече живот: Историята на Чарли Шийн, разказана от самия него

Скоро Моранис получава главна роля - тази на Сиймур в Little Shop of Horrors (1986), мюзикъл за флорист (нещо като цветар), който отглежда човекоядно извънземно растение.

Режисьорът Франк Оз, който по това време работи в Англия, не го познавал, но след препоръка от продуцента Дейвид Гефен стават приятели за цял живот.

Снимките били изключително трудни — без CGI, с 55 кукловоди, които управлявали растението, докато Моранис пеел и се движел в забавен каданс, за да се синхронизира с движенията му.

Актьорът признава, че това е един от най-любимите му проекти:

„Истински късметлия съм, че попаднах там.“

Филмът се превръща в култова класика, а следващият - Spaceballs (1987) - носи и масов успех.

Мел Брукс го нарича „уникално талантлив и безкрайно забавен“, а сцената, в която героят му Тъмен Шлем си играе с фигурки на самия себе си, е изцяло импровизация на Моранис.

„Беше толкова смешен, че съсипах много кадри от смях“, признава Брукс.

Няма човек, работил с него, който да не говори с обич.

Актрисата Ейми О’Нийл, дъщеря му от екрана в Honey, I Shrunk the Kids (1989), казва:

„Той беше не просто екранен баща - беше такъв и извън снимачната площадка. Топъл, добър и винаги професионалист.“

Робърт Редфорд превърна „Сънданс“ от малка изложба на артистични и социално ангажирани филми в основен канал за независими продукции

Как гневът на Редфорд създаде най-важния кинофестивал в САЩ

Именно ролята на Уейн Залински, разсеяният изобретател, му носи най-голяма любов от публиката. Забележително е, че първоначално ролята отново е предложена на Джон Кенди, който я отказва и препоръчва Моранис.

Следва успехът „Семейство Флинтстоун“ (1994), където играе Барни Ръбъл. Самият той обаче не се чувства у дома в мащабните холивудски продукции:

Getty Images | Рик Моранис и Джон Гудман в сцена от филма „Семейство Флинстоун“, 1994 г.

„В ранните ми филми винаги пренаписвах репликите си, за да ги направя по-забавни. После започнаха да ми казват какво точно да казвам. Аз не съм актьор в класическия смисъл — аз съм човек, който идва от комедията.“

Макар филмографията му да не е дълга, Рик Моранис остава едно от най-разпознаваемите лица в комедийните филми. Сред нереализираните му проекти са роли в The Breakfast Club, Ace Ventura и City Slickers, които отказва заради семейството си.

„Бях самотен родител и просто осъзнах, че е невъзможно да комбинирам това с пътуванията и снимачните графици. Малката пауза стана по-дълга пауза — и не ми липсваше“, споделя той пред USA Today.

Той продължава да работи зад кулисите — озвучава анимации, записва музика, пише хумористични текстове за The New Yorker.

„Животът ми е чудесен. Нямам никакви съжаления“, казва той пред The Hollywood Reporter.

През 2020 г., когато е нападнат на улицата в Ню Йорк, обществената реакция е бурна - в защита на Моранис се включва дори Крис Евънс („Капитан Америка“).

Днес, с предстоящото си завръщане на големия екран, Рик Моранис доказва, че човек не се нуждае от дълга кариера, за да остави трайна следа - само от искреност, талант и една огромна доза човечност.