В началото на 70-те години на миналия век Стенли Кубрик държи Холивуд в краката си. Той току-що е завършил три последователни изключително влиятелни продукции: „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба“, „2001: Космическа одисея“ и „Портокал с часовников механизъм“.

Неговите филми, не без противоречия, впечатляват както критиците, така и публиката. Той е различен тип автор, отличителен глас, способен да генерира интерес само с името си, а Warner Bros. потриват ръце в очакване на следващия му проект, който, както обикновено поради неговото отвращение към пресата, остава в тайна, пише Еl Pais.

Кубрик обмисля да разкаже историята на Наполеон, но провалът на „Ватерло“, продукция на Дино Де Лаурентис с участието на Род Стайгър и Орсън Уелс, притеснява продуцентите му, които изтеглят финансирането.

Следващата му идея е да адаптира „Ванити Феър“ на Уилям Мейкпис Тъкърей, но той я отхвърля като твърде обширна, за да се вмести в един филм.

Крайният избор комбинира елементи и от двете идеи: подробните изследвания за проекта за Наполеон и творбата на Тъкърей. Но този път става дума за по-малко известна история, по-подходяща за пълнометражен филм: „Късметът на Бари Линдън“, разказ за Редмънд Бари, амбициозен опортюнист от 18-ти век.

Златотърсач, който се жени за богата вдовица, за да се изкачи по социалната стълбица. Вечна и универсална история.

Като се има предвид перфекционизмът на режисьора, става ясно, че „Бари Линдън“ няма да е лесен филм за снимане, но се оказва дори по-предизвикателно, отколкото е очаквано.

Снимките се проточват осем месеца, бюджетът се утроява, aрт директорът претърпява нервен срив, ИРА принуждава смяна на локацията за снимки и накрая, когато този колосален проект стига до кината, Полин Кийл, кралицата на нюйоркската критика, е безмилостна:

„Това е филм за масичката до дивана; можем да бъдем на тричасова презентация за студенти по история на изкуствата.“

Това не е изолирано мнение. Общото възприятие е, че филмът е толкова формално съвършен, колкото и студен. Публиката също не е ентусиазирана - и филмът се проваля в бокс офиса. Въпреки че получава седем номинации за Оскар, печели само в технически категории, често считани за „незначителни“, и губи наградите за Най-добър филм и Най-добър режисьор от „Полет над кукувиче гнездо“.

Петдесет години по-късно филмът вече се възприема в съвсем различна светлина.

Преди 41 години филмът на Милош Форман печели 8 награди Оскар, но зад историческите неточности стои по-дълбока метафора - борбата на Моцарт срещу завистта и репресиите като огледало на съветската цензура и конфликтите на студената война

Амадеус: Изкуството да превърнеш музикалната вражда в политическа метафора

„Бари Линдън“ вече е единодушно признат за шедьовър и за мнозина — включително режисьора Мартин Скорсезе, отдаден почитател — е най-добрият филм на Кубрик.

Наскоро възстановен в 4K, той бе повторно пуснат в киносалоните в Обединеното кралство, подновявайки дебата за приноса му към историята на киното.

Първата изненада идва с избора на главния актьор. Кубрик избира Райън О’Нийл. Той перфектно въплъщава образа на модерния блондин от Калифорния през 70-те години.

El Pais го описва като актьор, чиито интерпретативни способности са слабо оценени, вероятно защото е известен от сапунената опера „Пейтън Плейс“ в над 500 епизода.

За половината свят винаги щеше да бъде протагонистът от сладникаво-трагичната „Любовна история“. Дори ролята му като вид модерен Кери Грант в очарователния „Какво става, докторе?“ не спира критиците да повдигат вежди. Той е смятан просто за красиво лице — но Кубрик е бил сигурен в избора си, пише още испанският вестник.

„Той беше най-добрият актьор за ролята“, казва Кубрик на кинокритика Мишел Симан.

„Изглеждаше правилно и бях уверен, че притежава много по-големи актьорски способности, отколкото му е било позволено да покаже в предишните му филми. Сега мисля, че увереността ми в него беше напълно оправдана от представянето му, и все още не мога да се сетя за някой, който да е бил по-подходящ за ролята.“

Големите началници в студиото са ужасени от творбата на Скорсезе. Не стига, че филмът е мрачен и напрегнат, а и завършва с кървава баня. И поставят условие – сцените с насилието в края да се изрежат

Марти, не си купувай пистолет! Как Скорсезе спасява „Шофьор на такси“ от цензура

Warner Bros. също участват в избора, осъзнавайки трудността да се продаде проект, различен от историческите филми, които са били успешни в бокс офиса. Те настояват Кубрик да наеме комерсиално привлекателен актьор.

Не по-малко изненадващ е изборът на Мариса Беренсон за Лейди Линдън. Тя е модел и аристократка, внучка на дизайнерката Елза Скиапарели и сестра на Бери Беренсон, модел и актриса, омъжена за актьора Антъни Пъркинс.

Ив Сен Лоран я описва като „момичето на 70-те“, Беренсон редовно присъства във Vogue и е познато лице на дансинга в Studio 54. Тя също така демонстрира ефирната си красота в два скорошни класически филма: „Смърт във Венеция“ и „Кабаре“.

Кубрик открива Беренсон чрез Стенли Донен, общ приятел. Донен, също режисьор, ги запознава, а Кубрик ѝ предлага ролята на Лейди Линдън. Тя приема без колебание.

„Когато велик режисьор ти казва ‘Искам да изиграеш тази роля’, просто казваш да. Знаеш, че ще има неговото виждане и че ще бъде изключително по един или друг начин“, казва тя за The Independent.

Отнема ѝ шест месеца, за да се срещне с Кубрик, достатъчно време да прочете романа и да осъзнае ограничената важност на персонажа ѝ. При първата им среща е ясно, че Кубрик се интересува повече от това как гримът и костюмите изглеждат върху нея, отколкото от самия персонаж, за който едва ли дава инструкции.

Тя също забелязва, че той е перфекционист, но след работа с Висконти и Боб Фоси вече е опитна да работи с режисьори с техните собствени визии.

„Той беше перфекционист, но всеки велик режисьор, с когото съм работила, е бил перфекционист. Трябва да си такъв, за да правиш изключителни филми“, коментира Беренсон.

Най-изненадана е от личността му. Според актрисата, той е ексцентричен, шофирал е много бавно, носил е каска в бронираната си кола и напускал дома си само когато няма друг избор.

В историята на културния имидж всичко започва с глуповата усмивка, а след това с шило в ръка и желание за убийство

Как блондинките превзеха света

Снимките също не са конвенционални. Беренсон прекарва три месеца в Ирландия „на разположение“, въпреки че не заснема нито една сцена. Въпреки това, Кубрик не ѝ позволява да се върне вкъщи за Коледа. Когато го пита защо, режисьорът е прям:

„Не. Може да ми трябваш утре.“

Снимките са повлияни от решението на Кубрик да снима при естествена светлина — най-голямото постижение на филма. „Осветлението беше толкова красиво“, спомня си Беренсон.

„Снимахме в големи, студени замъци с горящи свещи — които трябваше да се сменят. Той снима с много чувствителен обектив, който можеше да хваща картината на тъмно. Не можех да се движа много, защото иначе щях да изляза от фокус. Много ограничаващо, но за моята роля, Лейди Линдън така или иначе беше потисната жена, беше перфектно.“

Снимките трябва да продължат шест месеца, но се проточват над година.

„Просто влязох в балон“, казва Беренсон — или по-скоро, в замък, който приятелят ѝ Питър Селърс намира, за да може тя да се потопи в атмосферата на филма.

„Не виждах светлина. Не виждах нищо и никого, докато не завърших филма“, разказва още тя пред The Independent.

Има много обстоятелства, които бавят снимките. Според Беренсон, един ден продукцията е отменена и открили, че Кубрик е отишъл в Лондон посред нощ след заплаха от ИРА.

Той имал 24 часа да напусне страната. Не е бил сигурен дали заплахата е реална, но няколко месеца по-рано вече е трябвало да отменят снимките поради въоръжения конфликт. След почти година работа по локации и разрешителни, някои смятали, че филмът ще се разпадне — но това не се случва. Снимките са преместени в Англия, Шотландия и Германия.

Но нищо не удължи снимките повече от решението на Кубрик да снима колкото се може повече сцени без електрическа светлина — истинската отличителна черта на „Бари Линдън“.

Това принуждава сценографа Кен Адам, който преди е работил с Кубрик по „Доктор Стрейнджлав“, да намери интериори, верни на периода, чиито собственици ще позволят снимки при свещи, и да се увери, че нищо не е повредено от огън или разтопен восък.

Освен това, навикът на Кубрик да снима всяка сцена многократно означава, че екипът постоянно трябва да сменя свещите. Но най-лошото е, че нищо не е снимано по този начин преди, и нито една камера не е подготвена за ефекта, който Кубрик иска.

След няколко неуспешни експеримента, те получават ултра-бърз обектив, разработен от Zeiss за NASA за използване при кацанията на Луната.

Техническо чудо, което прави монтажа изключително сложен - толкова, че въпреки че Warner очаква коледен релийз, премиерата трябва да бъде отложена с година.

Последният филм на Стенли Кубрик с участието на Том Круз и Никол Кидман, е оценен като слаб на премиерата. Но сега е класика

От провал до шедьовър: „Широко затворени очи“ 25 години по-късно

Кубрик обръща специално внимание и на саундтрака, който включва Сарабанд на Хендел. Той не иска оригинална музика.

„Колкото и добри да са нашите най-добри филмови композитори, те не са Бетовен, Моцарт или Брамс. Защо да използваме музика, която е по-малко добра, когато има толкова много велика оркестрова музика от миналото и нашето време?“ казва той.

Техническото чудо, което е „Бари Линдън“, е възнаградено от Академията. Операторът Джон Алкот печели Оскар, както и костюмният дизайнер Милена Канонеро. Кен Адам и Рой Уокър също са отличени за арт директори — особено изтощителна задача в този случай.

////

Перфекционизмът на Кубрик не приключва с последния кадър. Преди премиерата той изпраща лично писмо на всеки прожекционен оператор в страните, където ще се показва филмът, с много точни инструкции как трябва да се прожектира. За да увеличи интереса на публиката, Кубрик дава много малко интервюта.

„Предполагам, извинението ми е, че филмът беше готов само няколко седмици преди премиерата и наистина нямах време за интервюта“, признава той пред Мишел Симан.

„Но ако трябва да бъда напълно честен, това вероятно се дължи повече на факта, че не обичам интервюта. Винаги има риск да бъдеш цитиран неправилно или, което е още по-лошо, точно цитиран и да видиш какво си казал на печат.“

За съжаление на режисьора — който според всички е бил чувствителен към критиката — реакцията на британската филмова преса не отговаря на усилията му. Кубрик също не е доволен от отношението на О’Нийл. Актьорът, разочарован от финалния монтаж, критикува филма в пресата.

Някои смятат, че истинската причина е, че Мариса Беренсон, а не той, краси корицата на Time и получава цялото промоционно внимание, пише El Pais.

О’Нийл години наред отрича филма, твърдейки, че кариерата му никога не се възстановила напълно от него.

Според него: „Кубрик промени филма напълно при монтажа и го направи да изглежда като глупав и опортюнистичен Шалоу Хол от 18-ти век.“

Беренсон, обаче, смята филма за най-важната работа в кариерата си. „Няма ден, в който някой да не говори за него. Това наистина е филмът, който най-силно ме е повлиял. Всички ме свързват с Бари Линдън.“

Излизането от образа на аристократична примадона, в който режисьорът я бе затворил, е бил сложен процес.

„Връщането в света след Бари Линдън беше странно. Бях изолирана от всичко толкова дълго. Стенли понякога виждаше, че ставам малко меланхолична, защото не бях ходила вкъщи, и казваше: ‘Нямаш представа какво ще означава този филм за теб.’“

Години по-късно Кубрик защитава работата си и отхвърля отрицателните рецензии.

„От самото начало всички мои филми са разделяли критиците“, казва той, осъзнавайки поляризиращата природа на творчеството си.

„Но последващото критическо мнение винаги е довеждало до забележителен обрат в положителна посока. В един случай същият критик, който първоначално е критикувал филма, няколко години по-късно го включва в списък с най-добрите за всички времена. Но, разбира се, трайната и най-важна репутация на филм не се базира на рецензии, а на това, какво, ако изобщо нещо, хората говорят за него през годините и колко обич имат към него.“

Фактът, че Бари Линдън се завръща в киносалоните 50 години по-късно, потвърждава това, което мнозина отдавна са осъзнали - това е шедьовър от един от най-добрите режисьори в историята.