Индустрията на ядрените технологии е в разгара на своеобразен ренесанс. Стари мощности се развиват, а инвеститорите наливат свеж капитал в ново поколение стартиращи компании. Само за последните седмици на 2025 г. ядрени стартъпи са привлекли около 1,1 млрд. долара, водени от оптимизма, че по-малките ядрени реактори ще успеят там, където традиционният сектор се спъва през последните години.

Класическите ядрени реактори са огромна инфраструктура, а най-новите от тях, построени в САЩ – Vogtle 3 и 4 в щата Джорджия – съдържат десетки хиляди тонове бетон, работят с горивни касети с височина над 4 метра и произвеждат над 1 гигават електроенергия всеки. Но проектът е и показателен за проблемите, с които секторът се сблъсква: осем години закъснение и над 20 млрд. долара над първоначалния бюджет.

Според TechCrunch новата вълна ядрени стартъпи залага на различна логика: по-малки реактори, които да се произвеждат серийно. Ако е нужна повече енергия, просто се добавят още модули. По данни на компаниите този подход позволява масово производство, натрупване на опит и постепенно намаляване на разходите – ефект, познат от други индустрии.

Колко голям ще бъде този ефект все още е предмет на анализ, но бизнес моделите на много от новите ядрени компании разчитат именно на това: кривата на обучение да е положителна, дори и не драматична.

Проблемът е, че производството не е лесно. Достатъчно е да се разгледа опитът на Tesla, която години наред се бореше да произвежда Model 3 рентабилно в големи обеми – и то в автомобилната индустрия, където САЩ все още имат сериозен производствен капацитет. Ядрените стартъпи нямат такова предимство.

„Имам много приятели, които работят в ядрените вериги за доставки, и могат веднага да изброят пет до десет материала, които просто не се произвеждат в САЩ“, казва Майло Уърнър, генерален партньор в DCVC, пред TechCrunch. „Налага се да ги внасяме. Забравили сме как се правят.“

Военните анализатори предупреждават, че специфичните плитки води около Европа правят малките и трудни за откриване дизелови подводници далеч по-ефективен щит срещу агресията отколкото мащабните ядрени проекти

Ядрени амбиции срещу стратегическа реалност: Нуждае ли се Европа от подводници с атомно задвижване?

Уърнър има сериозен опит с мащабно производство. Преди да стане инвеститор, тя ръководи внедряването на нови продукти в Tesla, а още по-рано прави същото във Fitbit, където стартира четири фабрики в Китай. Днес, освен ролята си в DCVC, тя е съосновател на NextGen Industry Group – организация, която работи за внедряването на нови технологични решения в производствения сектор.

Според нея всички производствени компании, независимо от мащаба си, се сблъскват с два основни проблема. Първият е капиталът – фабриките са скъпи. В случая с ядрената индустрия това не изглежда като пречка. „В момента те буквално плуват в капитал“, казва Уърнър.

Вторият проблем обаче е по-дълбок: липсата на човешки капитал. „В САЩ не сме изграждали сериозни индустриални мощности от 40 години насам“, обяснява тя. В резултат индустрията е загубила „мускулната си памет“. „Все едно да си лежал на дивана 10 години и на следващия ден да се опиташ да избягаш маратон – няма как да стане добре.“

След десетилетия на аутсорсинг САЩ страдат от недостиг на хора с опит не само в управлението на фабрики, но и в самото им изграждане. И това не са само оператори на машини, а и ръководители на производствени линии, финансови директори и дори членове на бордове с реален индустриален опит.

Добрата новина е, че Уърнър вижда все повече стартъпи – включително в ядрената сфера – които развиват първите си производствени линии близо до инженерните си екипи. Това скъсява цикъла на обратна връзка и подобрения и постепенно връща производството на територията на САЩ.

Докато САЩ, Китай и частни компании подготвят добив на ресурси на Луната, Европа иска да изгради собствена икономика извън Земята – с роботи, AI и ядрена енергия

Лунната икономика: Новата индустриална надпревара на Европа

За да се възползват от мащабното производство, компаниите трябва да започнат малко и модулно, подчертава тя. Този подход позволява ранно производство в ограничени обеми и събиране на данни за процесите – нещо, което инвеститорите следят внимателно. Ако данните покажат подобрение с времето, доверието нараства.

Ясно е едно: ползите от масовото производство не идват веднага. Компаниите често прогнозират бързи спадове в разходите, но реалността е по-бавна. „Много често това отнема години – понякога и цяло десетилетие“, заключава Уърнър.

Изводът за инвеститорите и индустрията е трезвен: бъдещето на ядрените технологии може и да е по-малко и по-модулно, но няма да бъде нито бързо, нито лесно.