„Знаех, че ме следят“: Кийра Найтли за това да бъдеш жертва на хакери и завръщането си на театралната сцена

Британската актриса Кийра Найтли се завръща на театралната сцена след 11-годишно отсъствие с постановката „Животът на другите“ (The Lives of Others), базирана на едноименния филм от 2006 г., отличен с „Оскар“. В интервю за The Guardian тя и колегата ѝ Люк Томпсън разказват за новата адаптация, променящите се представи за наблюдението и границата между сигурността и неприкосновеността на личния живот.

Действието на „Животът на другите“ се развива в Източен Берлин през 1984 г. Найтли влиза в ролята на театралната актриса Криста-Мария, която има връзка с режисьора Георг, изигран от Томпсън. Двамата попадат под постоянното наблюдение на Щази – тайната полиция на Германската демократична република. Офицерът, натоварен със задачата да ги следи, постепенно започва да поставя под въпрос собствените си убеждения под влиянието на техния живот.

Режисьор на театралната адаптация е Робърт Айк, известен със съвременните си интерпретации на класически произведения, сред които „Хамлет“, „Орестия“ и „Едип“.

Според Томпсън новата постановка се отличава със сложна сценична организация, при която отделните епизоди се преливат един в друг.

„Това е доста технически сложен спектакъл. Вместо отделни сцени всичко прилича на една голяма композиция, в която хората влизат и си предават щафетата. Почти като музикално произведение“, обяснява 38-годишният актьор, познат и от сериала „Бриджъртън“.

Робърт Патинсън, Primetime и тънката граница между разследващата журналистика и телевизионното зрелище

Найтли разкрива, че сцената ще се върти, което ще позволи на зрителите едновременно да наблюдават главните герои и служителя на Щази, който ги подслушва.

Томпсън смята, че именно тази особеност дава на театралната версия предимство пред киното: „Пренасянето на история за наблюдението в театъра може би е дори по-удачно, защото публиката буквално наднича в случващото се. В киното между зрителя и действието стои екранът.“

Музиката за постановката е написана от композитора Макс Рихтер, а в репетициите участват и специалисти по звук, костюми и видео. Последният елемент има особено значение за история, в чийто център стои постоянното наблюдение.

„Видеото понякога може да изглежда като самоцелен ефект, но тук има смисъл, защото всичко е свързано със следенето“, отбелязва Томпсън.

Когато наблюдението се превръща в част от ежедневието

Темата за държавния контрол придобива ново значение две десетилетия след премиерата на оригиналния филм. Според Найтли съвременните общества имат противоречиво отношение към технологиите за наблюдение, които едновременно създават усещане за сигурност и пораждат въпроси за личната свобода.

„Искаш да има камера на автобусната спирка, когато някой ти открадне чантата. Чувстваш се по-сигурен заради това наблюдение. Но след това се питаш: „Кой следи мен?“, коментира актрисата.

За самата нея темата има и лично измерение.

През 2006 г., когато „Животът на другите“ излиза по кината, Найтли е сред първите известни личности, които установяват, че телефонните им съобщения са били прихващани от британски таблоиди. Този опит ѝ дава непосредствена представа за усещането да бъдеш следен, но тя подчертава съществената разлика между собствената си ситуация и тази на героите в постановката.

„Сърцето не е просто орган“: Инфарктът, който промени живота на Антонио Бандерас

„Имам личен опит с това. Но аз знаех, че телефонът ми е подслушван, защото имах конкретни доказателства. Появяваха се публикации, а в моя случай най-вече снимки. Знаех, че ме следят, и след това можех да видя доказателствата. Не чувствах, че полудявам. Докато героите живеят в особен свят, в който не знаят кога и дали изобщо са наблюдавани.“

Именно тази несигурност според актьорите е сред най-силните инструменти за упражняване на контрол.

По време на подготовката за спектакъла екипът обсъжда и съвременните паралели с практиките на Щази, включително възможността властите да проверяват профилите в социалните мрежи на хора, които влизат в дадена държава.

Найтли поставя въпроса дали подобни мерки изобщо трябва да бъдат приложени, за да повлияят върху поведението на гражданите. „Но дали това действително се е случило? Или е достатъчно просто да кажеш, че ще се случи, за да накараш хората сами да се цензурират? Дори не е необходимо да изпълниш заплахата. Достатъчно е само да я отправиш.“

Томпсън споделя тази позиция: „Точно в това се състои хитростта и ефективността на Щази. Най-добрият начин да установиш наблюдение е да накараш хората сами да се наблюдават.“

В Източна Германия системата за контрол разчита не само на официалните служители на тайната полиция, но и на широка мрежа от информатори. Според някои оценки на всеки 6,5 граждани се пада по един човек, който предоставя информация на властите.

Историческата действителност и художествената измислица

Сред основните произведения, които актьорите изучават при подготовката си, е книгата „Стасиленд“ (Stasiland) на австралийската писателка Анна Фундър, публикувана през 2003 г. Макар да определя оригиналния филм като изключително постижение, авторката оспорва историческата достоверност на сюжета. Според нея историята представя идеализирана версия на действителността, тъй като допуска служител на репресивната система да прояви човечност по начин, който самата структура на тази система е създадена да предотвратява.

Фундър предупреждава също, че филмът неволно може да подпомогне опитите на бивши служители на Щази да подобрят обществената представа за дейността си.

Хипнотизиращият Хавиер Бардем спасява претрупаната адаптация на „Нос Страх“ на Apple TV

През 2014 г. 43 ветерани от елитно подразделение на израелското военно разузнаване отказват да участват в операции срещу палестинци, като заявяват, че властите упражняват политическо преследване и не правят разграничение между хора, замесени в насилие, и такива, които нямат участие в него. Един от участниците посочва именно „Животът на другите“ като причина да преосмисли собствената си роля в системата.

Филмът обаче предизвиква и противоположни реакции. През 2007 г. британската актриса Джули Кристи изразява нежелание да гледа продукция, отличена с „Оскар“, която според нея представя комунистите единствено като лоши хора.

Томпсън признава, че подобни политически интерпретации са възможни, но настоява, че постановката има по-широк смисъл.

„Има герои, които изразяват подобни възгледи. Но това не е просто политическа пиеса. Част от интересното според мен е, че персонажите са загадъчни и никога не знаеш съвсем накъде ще поемат. Ако публиката си тръгне с извода, че комунистите са ужасни, бих почувствал, че сме се провалили.“

Завръщането на Найтли и променящата се театрална публика

За 41-годишната Найтли „Животът на другите“ бележи завръщане на сцената след повече от десетилетие. Актрисата обяснява продължителното си отсъствие с ангажиментите около отглеждането на децата си.

Разговорът с The Guardian засяга и поведението на съвременната театрална публика, включително използването на мобилни телефони по време на представления.

Темата придобива особено значение на фона на случаи, при които зрители снимат актьори без разрешение. Томпсън, който има опит с продължителни и физически натоварващи театрални продукции, смята, че повечето хора все пак спазват ограниченията.

Новият филм на Том Круз може да се окаже тежък провал за кариерата му

„Мисля, че като цяло хората се съобразяват с правилото да не използват телефони.“

Найтли също отбелязва, че зрителите реагират остро, когато нечие устройство звънне по време на спектакъл.

Двамата обсъждат и друга тенденция в лондонския театър – все по-честите овации на крака, които според някои наблюдатели постепенно губят първоначалното си значение. Найтли предполага, че причината може да е във високите цени на билетите, заради които зрителите са склонни да убеждават себе си, че представлението е било изключително, за да оправдаят похарчените пари.

Томпсън обаче предлага различно обяснение за ентусиазма на публиката: „По странен начин обменът между актьорите и зрителите по време на аплодисментите е най-малко важният или интересен момент. Ако хората видят нещо хубаво, то остава с тях. Може би сме забравили това и затова се вълнуват толкова.“

Найтли посреща тази интерпретация с чувство за хумор.

„Харесва ми оптимизмът ти. Аз си мисля: „Може би е заради скъпите билети.“ А ти казваш: „Защото пиесата ги пренася в друг свят!“