Изминаха 29 години от 31 август 1997 г. – деня на трагичната катастрофа в Париж, при която една от най-влиятелните личности в нашето съвремие – принцеса Даяна, губи живота си едва навършила 36 години.

Три десетилетия по-късно вторият ѝ син, 42-годишният принц Хари, споделя откровено за трудния и болезнен процес на преживяване на скръбта.

„Не можех да си спомня смеха на майка ми, не можех да си спомня как изглежда. Трябваше да се науча как да преживея скръбта и загубата. Трябваше да приема, че след нейната смърт имам право да бъда щастлив“, споделя той.

Заедно с д-р Мери-Франсис О’Конър, невролог с международна известност и експерт по преживяването на скръбта, британският принц създава майсторския клас Redefining Grief: Building Resilience Through Loss (Преосмисляне на скръбта: Да изградиш устойчивост чрез загубата), достъпен за стрийминг в MasterClass.

Италианското издание на VanityFair разглежда по-подробно деликатната тема за скръбта и приемането ѝ.

Фази на скръбта: защо няма един и същ път за всички

„Отричане, гняв, преговаряне, депресия и приемане: петте фази на скръбта, теоретизирани от психиатъра Елизабет Кюблер-Рос, са допринесли за изразяване страданието на онези, които се сблъскват със загуба, но не описват задължителен и универсален път“, обяснява психоложката и психотерапевт Елиза Фарета, сътрудник в CRSP, Център за изследвания и проучвания в психотравматологията.

„Няма календар на скръбта, както няма и един и същ начин за всички да се справят със загубата. Емоциите могат да се редуват, да се припокриват и да се появяват с течение на времето. В случая с принц Хари, останал без майка още в детството си, загубата напомня за сложността на една липса, която може да съпътства различните етапи на израстването.

Да преживееш скръбта не означава да забравиш човека, който вече го няма, а да се научиш да интегрираш загубата в собствената си история.

Примерът на принц Хари: какво се случва в съзнанието, когато загубим близък човек

„Смъртта на любим човек не изтрива автоматично навиците, спомените и механизмите на привързаност, изградени с течение на времето“, подчертава психологът.

„Ето защо може да се случи инстинктивно да го търсим, да очакваме обаждане от него или за миг да ни се струва, че все още е тук. Невронауките изучават това привидно противоречие между рационалното осъзнаване на отсъствието и времето, необходимо за емоционалното приспособяване.

Изследването, проведено от Мери-Франсис О’Конър, е наблюдавало при хора с усложнено възприемане на скръбта активиране на мозъчна област, свързана с механизмите на възнаграждението и мотивацията.

В случая с принц Хари загубата на майка му, когато той все още е дете, ни кара да се замислим как подобно преживяване може да повлияе на чувството за сигурност и на пътя на израстването, без обаче да предполагаме, че всеки човек реагира по същия начин.“

Да се радваш отново, без да се чувстваш вина

„Да се върнем към усмивките и смеха, да поддържаме връзки и да си представяме бъдещето не означава да предадем човека, който го няма“, допълва психологът.

И все пак, след загубата на близък, може да възникне страх, че да се чувстваме добре е равносилно на това да го забравим.

Примирението със скръбта минава и през възможността да се съхрани емоционалната връзка, без да останем затворени в страданието.

Да говорим за този, който си е отишъл, да споделяме спомени, да възстановим малките ежедневни навици и да редуваме моментите на болка с моменти на спокойствие може постепенно да улесни адаптирането.

Историята на принц Хари отново насочва вниманието към сложността на скръбта, преживяна от децата, и нейното възможно влияние с течение на времето.

Трябва да се отбележи, че когато страданието от загубата стане упорито и инвалидизиращо, до степен, че започне да пречи на ежедневието, търсенето на помощ от специалист може да бъде важна и понякога необходима стъпка, допълва психологът.

„Защото да продължим да живеем не означава да оставим зад гърба си онзи, когото сме обичали, а да намерим нов начин да го носим със себе си.“