„В дългата сянка на Рим“: Държавни уроци от империята на възхода и падението
Древните спорове за гражданските добродетели и тираните все още оформят съвременната политика – от революционерите до новите демокрации
,fit(1001:538)&format=webp)
Какво са направили римляните за нас?
Оказва се, че нещо повече от пътища, подово отопление, аквадукти и канализация.
Всъщност, един от отговорите на този въпрос в стила на „Монти Пайтън“ би могъл да бъде, че са предоставили на бъдещите държави примера как една военна суперсила, покорила света, може лесно да се срине в упадък.
Но преди да западне и падне, Рим оставя модел как може да бъде организирано политическото общество.
В книгата си „В дългата сянка на Рим: Как класическата традиция оформя съвременния свят“ Джейми Джануцос твърди, че Древен Рим не само вдъхновява реформатори и революционери през XVI, XVII и XVIII век, но оформя света, в който живеем днес.
Римската република ни завещава концепцията за безкористна гражданска добродетел, според която гражданите дължат вярност не на монарха, а на самата република. Нищо чудно, че бунтовници като Томас Джеферсън намират Рим за вдъхновяващ, пише журналистът на Financial Times Стюарт Джефрис.
Джейми Джануцос, професор по история в Университета „Маунт Сейнт Мери“ в Мериленд, се стреми да покаже как съвременните концептуални свободи, като тази на печата или свободата на изразяване, също са замислени в рамките на дългогодишната републиканска традиция, зародила се в Рим.
Книгата е актуална, тъй като няколко от скъпоценните политически и конституционни характеристики на днешните републики, вдъхновени от Древен Рим, изглеждат застрашени. Въпреки това авторът се въздържа да използва фамилията на един от най-влиятелните лидери в света, започваща с „Т“, в своя увлекателен исторически разказ. Вместо това, в книгата фигурира 45-ият и 47-ият президент на САЩ, без никога да бъде назован.
Най-близо до осъждането на днешните тирани Джануцос стига в един пасаж в края на книгата: „Мъжете от елита ще защитават действията си като „патриотизъм“, но такова възхваляване ще звучи напразно, ако личните им интереси са се слели с несправедливостите в страната им.“
В същото време тя се отнася скептично към историците, които предполагат, че Рим и други политически системи се развиват циклично –от монархия към република и сривайки се в тирания, от която революционери раждат свободни републики, с което цикълът започва отначало.
Големият гений на Римската република, убедително твърди Джануцос, е в избягването на този цикъл на корупция чрез разработването на смесена конституция.
„Римската res publica съчетава трите елемента, запазвайки в своята изцяло републиканска конституция консулите (царски елемент), Сената (аристократичен елемент) и трибуните и народни събрания (демократичен елемент).“
Римските исторически трудове обикновено възхваляват великите мъже, но Джануцос отстоява нещо друго, патриотичен, републикански дух, който до момента, в който Юлий Цезар не пресича Рубикон на 10 януари 49 г. пр.н.е., предотвратява краха на републиката.
В крайна сметка Рим се оказва управляван от нарцистични тирани, толкова луди, че един от тях, Нерон, убива съпругата си, а после кастрира един от робите, приличащи на нея, и се жени за него, допълва в рецензията за книгата Джефрис.
През XVIII век в „История на упадъка и падението на Римската империя“ Едуард Гибън се разпростира обширно по темата как са изчезнали мъжествените римски добродетели. Джануцос отбелязва, че той повтаря думите на римския историк Тацит, който предполага, че Рим е западал толкова гротескно, че „в неутолимото си търсене на удоволствия римските тирани са преминали от насилване на жени към това да се превърнат в тях“.
Джануцос не пропуска да разкаже вълнуващите животи на главните герои в Римската империя. Например Лукреция, която се самоубива с нож от срам след изнасилването ѝ от бруталния Тарквиний, ключов момент за прехода на Рим от монархия към република.
„Историята на раждането на републиканския период в Рим е историята на ужасяващото изнасилване на жена от сина на тирана, Секст Тарквиний“, пише авторът и отбелязва, че след изгнанието на изнасилвача и семейството му, римляните създават свободна нация с правителство от ежегодно избирани представители, която не е подчинена на капризите на отделни мъже.
Самият Цезар е убит на заседание на Сената в обречен на провал опит да спаси републиката. Водачът на робското въстание Спартак най-вероятно умира в слава на бойното поле, а не в позорно робство. Най-великите римски умове – Сенека и Цицерон, приемат смъртта със стоическа решителност.
Революционерите – било американски, френски, хаитянски или британски, намират тези истории за безкрайно вдъхновяващи и се отдават на римски косплей, потвърждавайки напълно забележката на Маркс, че „традицията на всички минали поколения тежи като Алпите върху съзнанието на живите“.
Британската историчка и феминистка от XVIII век Катрин Маколи, почитателка на повлияната от Рим Френска революция от 1789 г., е изобразена от художници в облика на римска републиканка: веднъж като богинята Либерта, а друг път – от Робърт Едж Пайн, облечена с пурпурна тога на римски сенатор.
Именно Маколи е тази, която Джануцос цитира като задълбочен анализатор на това, което се е объркало в Рим.
Според нея Римската република не е успяла да осигури достатъчна ротация на държавните постове и, като се е оказала неспособна да контролира разпределението на богатството и е създала крайна неравенство.
Това, както го формулира Маколи, „дава толкова голяма власт на аристократичната партия, че ѝ позволява да подкопае основните принципи на управлението“. Резултатът? „Анархия, а след това абсолютна монархия“, отбелязва Джануцос.
Авторът често противопоставя идеята за република на тази за монархия. Това може да се хареса на онези, които са загрижени от консолидирането на властта от Тръмп и които маршируват в САЩ под лозунга „No kings“.
Но нещата не са толкова прости.
Може да се твърди, че конституционните монархии в Испания, Нидерландия, Скандинавия и може би дори във Великобритания са по-демократични, по-равноправни и по-римски от предполагаемата републиканска родина на свободните и смелите.
Друга британска феминистка, Мери Уолстънкрафт, която, подобно на Маколи, възхвалява Рим, докато подкопава неговия култ към мъжествеността, смята, че едно силно общество трябва да развива взаимозависимост, а не независимост. Нейното разграничение сочи към по-късни дебати за отрицателната и положителната свобода, изложени от Исая Берлин в лекцията и есето му от 1958 г. „Две концепции за свободата“.
Според Джануцос вместо да следват лидери, които вярват, че няма такова нещо като общество, рационалните хора се нуждаят от „отчетливо чувство за дълг към другите, проява на добродетел и навик за съпричастност“.
Разгледан по този начин, проблемът за нас през 2026 г. е, че сянката на Рим не се простира достатъчно далеч. Ако бяхме извлекли поуките от римската история, може би нямаше да сме обречени да я повторим, пише Джефрис от FT.
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
)
&format=webp)
&format=webp)
&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(1920:897)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)
,fit(140:94)&format=webp)