Продължаващото отслабване на икономическия фундамент е несъвместимо със запазването на националната мощ в дългосрочна перспектива и успешната външна политика, се казва в анализ на експертите от Института "Брукингс", цитиран от БГНЕС.

Неспособността на САЩ да спрат упадъка у себе си и по целия свят ще има далеч по-печални последици, отколкото намаляването на личната популярност на президента Барак Обама сред американците или в своята партия.

Въпросите на външната политика и националната сигурност все повече излизат на преден план с наближаването на ноемврийските президентски избори в САЩ. Приоритетите на президента Обама в тази област са завършването на военните действия в Ирак и Афганистан, а също така демонстрация на твърдост по отношение на "Ал Кайда". Опонентите му от Републиканската партия го обвиняват, че е наблюдавал упадъка на страната безучастно и се държи безхаберно по отношение на Иран. Истината, както винаги, е по-сложна от картината, която се опитва да ни представи всяка от страните.

Полагайки клетва през януари 2009 г., Обама вече имаше ясна представа за своята роля във външната политика. Той беше твърдо намерен да промени имиджа на Америка в чужбина - преди всичко в мюсюлманския свят, да приключи войните в Афганистан и Ирак, да протегне ръка на Иран, да презареди отношенията с Русия и да се опита да направи стъпка към освобождаване на света от ядреното оръжие. Той също възнамеряваше да започне сътрудничество с Китай по въпросите на регионалния и международен дневен ред и да се превърне в миротворец в Близкия Изток. Обама, според думите му, се стремеше да промени хода на историята по посока справедливост, мир и стабилност.

Естествено, идеалистичната риторика на новия президент и стремежа му към фундаментални промени се сблъскваха с инстинкта му на прагматичен държавник. И външната политика, провеждана от администрацията, се състоеше в опити да помири възвишените представи на стопанина на Белия дом с неговия вроден реализъм и политическа предпазливост. Седейки в президентското кресло, Обама се прояви като прогресивен там, където е възможно, и като прагматичен там, където е необходимо. Но с оглед на вътрешните и външните политическите реалности, прагматизмът вземаше връх по-често.

Това балансиране не се харесваше и стана храна за критиците. Компромисите на Обама се тълкуваха като слабост, а неговата неспособност да постигне ясен и разбираем изход в кратки срокове - като признак за некомпетентност. Стремейки се да установи сътрудничество с държави конкуренти, Обама понякога игнорираше интересите на традиционните съюзници. И най-важното, неговият курс застави мнозина да се замислят над това дали президентът въобще има ясна стратегия, или просто реагира на събитията.

В този политически портрет е изпуснато нещо важно. Обама не е толкова наивен, колкото на някои им се струва и не е реалист, действащ изключително според ситуацията. Той се опитва да формира нов световен либерален ред, в който САЩ, както и преди, ще играят водеща роля, но там, където това е възможно и необходимо, ще разделят отговорността и бремето с другите.

Заобикаляйки се с опитни министри, които не са му лични приятели, а също близки по дух, но неопитни младши съветници, Обама остави в свои ръце изработването на концепциите за външна политика, нейните формулировки и тяхното осъществяване. Умен, самоуверен, честолюбив и отдалечен от всички, Обама повече от който и да било негов предшественик носи непосредствената отговорност за своето президентско досие. Той постигна видими успехи: съществено отслаби "Ал Кайда", урегулира отношенията с Китай, възстанови международната репутация на САЩ, презареди отношенията с Русия и ратифицира новия Договор за съкращаване на стратегическите оръжия. Обама постигна резолюция на Съвета за сигурност на ООН, налагаща сурови санкции на Иран, сключи закъсняло, но необходимо споразумение за свободна търговия и изтегли американските войски от Ирак.

Но имаше и видими неуспехи. Сред тях – отсъствието на напредък в разрешаването на израелско-палестинския конфликт, неубедителните резултати в борбата с климатичните промени, по-нататъшната загуба на авторитет в мюсюлманския свят. Изостри се напрежението в американско-пакистанските отношения. Може също да се отбележи потъването на Мексико в бездната от насилие и наркотърговия, упоритият стремеж на Иран да се сдобие със средства за производство и доставка на ядрени оръжия, Северна Корея, която продължава да увеличава ядрените си арсенали.

На практика Обама деидеологизира външната политика, ръководейки се от реалистичната оценка на ролята, която САЩ могат да играят в ХХІ век. В речите му отсъстваше триумфалистки тон и не подчертаваше изключителността на Америка, но в същото време не говореше и за залез. При проверката на времето този подход се оказа доста работещ. Президентът внимателно се отнасяше към възгледите на лидерите на другите страни и към интересите на останалите народи, едновременно излъчвайки увереност и лидерство. Ако се има предвид защитата на американските интереси по света, то външната политика на Обама до момента работи добре. Но ако говорим за практическото осъществяване на мечтата за нов световен ред, тогава предстои да бъде направено още много.