Хеджфондовете се основават на идеята, че средствата, които им предоставите, ще се управляват от „по-умни“ и „образовани“ мениджъри, предимно мъже (едва 16.8% от мениджърите са жени), които правят това по занятие и се предполага, че разполагат с повече знания, умения и опит.

Очаква се мениджърите да разполагат със суперкомпютри, доклади, софтуери за подпомагане на решенията им и често дори автоматизирани модели за търговия, които да изкарват пари без проблеми.

Въпреки огромните такси и комисиони, събирани от този род инвестиционни схеми, представянето им изостава с десет процентни пункта зад това на широкия индекс S&P 500 от началото на годината.

Това сочи, че въпреки всички предимства, с които разполагат, хеджфондовете не съумяват да се справят с ефективността на пазара, където всички фактори вече са заложени в нивата на акциите.

Към края на юни хеджфондовете са регистрирали доходност от едва 1.4%, като са се представяли по-зле от индекса на MSCI All Country World Index в пет от последните седем години, според данни на Bloomberg. Всичко това става в момент, когато комисията за финансов надзор в САЩ позволи на този род схеми официално да се рекламират.

Хеджфондовете са започнали като малка индустрия, като допълнителна услуга за богатите, за да бъдат управлявани техните средства по различен начин.

Към настоящия момент има около 10 000 хеджфонда, управляващи 2.3 трлн. долара. Повечето от фондовете „таксуват“ своите клиенти с 2% от общите активи, които отиват обикновено за заплати и поддръжка, както и 20% от генерираната печалба в края на годината.

Така подобен род инвестиционни схеми лесно увеличават своите приходи само от увеличаване на обема на управляваните средства.

Някои специалисти разделят живота на един фонд на три периода. През първия и най-ранния, когато един фонд стартира, неговите мениджъри са гладни, мотивирани и често достатъчно скромни, за да знаят „какво не знаят“.

Това се определя като най-добрия момент да се влезе в една подобна схема, но също така и най-трудния поради факта, че фондовете са все още много малки.

Втората фаза е, когато един фонд е пожънал известен успех и когато мениджърите са набрали доста самочувствие и самоувереност. Тук влизането също е трудно, защото популярността им все още не е прекомерна.

В третата фаза или тази, която обикновено предшества краха на един фонд, той е изключително горещ и популярен и изведнъж мениджърите в него са поставени пред изискванията за „високи резултати“.

Четвърта фаза настъпва, когато някой от портфолио мениджърите се появи сред имената, наддаващи за бейзболен отбор или е купувач на един от най-скъпо предлаганите имоти в Ню Йорк.

Много от фондовете спират да генерират доходностите, които са генерирали в исторически план именно в тази фаза, тъй като техните ръководители стават свръхсамоуверени в способностите си, а фондовете - прекалено големи да постигат предишните резултати. Една от причините е, че добрите пазарни възможности просто не могат да поемат подобни огромни по размер капитали.

Хеджфондовете също така стават жертва на собствения си успех. Повечето от предимствата им, налични преди десетилетие – като по-добра и достоверна информация и много по-малко конкуренция в търсене на доходност, вече са в историята.

Многото на брой големи фондове, конкуриращи се за най-добрите мениджъри, както и за това първи да имат информация, поставя сериозни ограничения в бранша.

В навечерието на финансовата криза от 2008 г. пет от най-известните портфолио мениджъри тогава се изправиха пред Конгреса, за да защитят правото на съществуване и опериране на своите финансови институции.

В групата бяха включени Джордж Сорос – съосновател на Quantum Fund и сочен за един от най-гениалните инвеститори в историята, Джеймс Саймнс от Renaissance Technologies, Джон Поулсън от Paulson & Co., Фил Фалкон от Harbinger Capital и Кенет Грифин от Citadel.

Всеки от тях е искарал стотици милиони или милиарди долари през годините. Интересно е да видим къде са те сега?

Сорос обяви през 2011 г., че връща парите на повечето от инвеститорите в неговия фонд, като фондът ще остане като „фамилен“.

Саймънс се оттегли от управлението през 2010 г.

След няколко изключителни години фондовете на Поулсън отбелязаха изключителни загуби. През 2011 г. загубите му бяха 51%, както и 19% през 2012 г.

Фалкон постигна споразумение през май със SEC относно обвиненията, че е заел неправомерно пари от фонда си за да плаща дължими данъци. Той е отсранен от правото да управлява пари за две години.

Грифин наскоро се оттегли от амбициите си да превърне компанията си в следващия Goldman Sachs, след като не съумява да се възстанови от огромните загуби, регистрирани през 2008 г.