В средата на февруари Русия изглеждаше на прага на енергийна революция с отчетливо червеникав оттенък. Олигархът Алишер Усманов разработваше Удокан - медна мина в Сибир, която изисква премахването на цял планински връх. В арктическата тундра добивната компания Kaz Minerals беше събрала достатъчно пари, за да построи Баимская - конкурентна мина, която е толкова отдалечена, че се нуждае от собствено пристанище, ледоразбивач и плаваща атомна централа.

Години наред проектите бяха отлагани поради огромните разходи за изграждането им. Но очакванията за нарастващо търсене на мед, който се използва във всичко - от телекомуникационни мрежи до турбини, повишиха цените на метала, правейки мините жизнеспособни, пише The Economist.

Сега цената на медта е още по-висока, но същите тези проекти са под заплаха, тъй като им липсват доставките на жизненоважно чуждестранно оборудване. Те бяха блокирани от Запада след нахлуването на Русия в Украйна. Инвестициите също бяха преустановени рязко след наложените санкции срещу руските банки.

Самият Алишер Усманов също е обект на санкции, а дори неговата медна мина да започне да произвежда тази година, както е планирано, не е ясно кой ще купи продукцията ѝ. Чуждестранните купувачи, дори и китайците, вече избягват руската продукция.

Светът постепенно започва да се отказва от изкопаемите горива, в резултат на което се налага преход към по-чисти източници на енергия. Международната агенция по енергетика прогнозира, че вятърът и слънчевата енергия могат да генерират 70% от производството на електроенергия до 2050 г., в сравнение с 9% през 2020 г.

Това обаче означава и огромно увеличение на търсенето на метали, като кобалт, мед и никел, които са жизненоважни за производството на електрически автомобили и възобновяеми енергийни източници.

Експертите на МАЕ смятат, че пазарът на тези "зелени" метали ще се увеличи почти седем пъти до 2030 г. И подобно на запасите от изкопаеми горива, тези суровини са разпределени неравномерно по света. Някои държави изобщо нямат такива, докато други могат да се похвалят с огромни находища.

Тази трансформация вероятно няма да бъде толкова мащабна, колкото петролния и газовия бум, довел до свиването на въглищната индустрия след Втората световна война. Но все пак има някои паралели с миналото. Между 1940 и 1970 г. делът на въглеводородите в енергийните доставки на богатите страни нараства от 26% до близо 70%. Маргиналните икономики в Близкия се превръщат в свръхбогати петролни държави. Между 1970 и 1980 г. брутният вътрешен продукт на човек от населението в Катар и Саудитска Арабия нараства съответно 12 и 18 пъти. Бедуинските села се трансформират в процъфтяващи градове, а риболовните лодки отстъпват място на супертанкери и луксозни яхти.

Настоящият енергиен преход ще донесе неочаквани доходи за новите суперсили в сектора на "зелените" суровини. Изчислението на The Economist показват, че този клуб, включващ много бедни икономики и автокрации, може да получи над 1.2 трилиона долара годишни приходи от свързаните с енергетиката метали до 2040 г.

България e сред ВЕИ отличниците в Европейския съюзДелът на възобновяемите източници в брутното крайно потребление на енергия в Европейския съюз достига 22% през 2020 г.


С възможностите обаче вървят и рисковете. Както показват проблемните минни проекти в Русия, ключовите инвестиции могат да станат жертва на местните условия и на геополитиката.

"Зеленият" бум не е просто поредният суперцикъл на стоковите пазари. Последният такъв цикъл от началото на 21-ви век беше подхранван от бързата урбанизация и индустриализация в Китай. Комбинираният реален БВП на Бразилия и Русия - две от най-богатите на ресурси икономики, нарасна с две трети между 2000 и 2014 г. Но до голяма степен ръстът беше генериран само от Китай. Когато лидерите на Поднебесната империя решиха, че трябва да строят по-малко фабрики и апартаменти, суровинните износители пострадаха.

За разлика от тогава, зеленият преход произтича от решенията на много правителства, а не само на едно. А декарбонизирането на света е задача, която вероятно ще отнеме десетилетия.

В своята прогноза The Economist включва десет енергийно свързани суровини до 2040 г., като приема, че глобалното затопляне до 2100 г. ще остане под 2°C. Въз основа на данните от редица индустриални източници, изданието предвижда търсенето на три изкопаеми горива (нефт, газ и въглища) и седем метала (алуминий, кобалт, мед, литий, никел, сребро и цинк), които са от решаващо значение за изграждането на новите енергийни мрежи.

Изводите показват, че светът ще разчита по-малко на енергийните ресурси през 2040 г., отколкото днес, най-вече защото вятърът и слънцето на практика са безплатни. Общите разходи за потребление в кошницата от десет енергийни суровини ще се понижат до 3.4% от световния БВП, в сравнение с 5.8% през 2021 г.

Разходите за изкопаеми горива спрямо световния БВП ще спаднат наполовина и биха се свили допълнително, ако не беше очакваното допълнително потребление на природен газ.

Енергийният министър на ОАЕ: Русия винаги ще бъде част от ОПЕК+Сухаил Ал Мазруей, бивш президент на ОПЕК, заяви, че нито една друга държава не може да се конкурира с добива на петрол на Русия


Държавите могат да бъдат разпределени в три групи, в зависимост от очакваната промяна в техните приходи от десетте енергийно свързани суровини в периода до 2040 г. Първата група включва победителите – новите "зелени" суперсили. Тези електродържави включват някои богати демокрации, като Австралия, която има изобилие от всеки метал, включен в извадката. Чили е дом на 42% от световните запаси от литий и на една четвърт от медните находища, голяма част от които са в пустинята Атакама. Други представители на тази група са авторитарни държави. Конго притежава 46% от световните запаси на кобалт и генерира 70% от днешното световно производство. Китай притежава залежи от алуминий, мед и литий. По-бедните демокрации в Азия и Латинска Америка също могат да ударят "джакпота". Индонезия стои върху планини от никел, а Перу държи близо една четвърт от световните запаси от сребро.

Втората група включва държавите, чиито посъпления ще останат без промяна. Това са някои от членовете на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), включително Иран, Ирак и Саудитска Арабия, където цената на добивите е ниска, а също и Русия. Въпреки че приходите от петрол се свиват, техният пазарен дял ще се увеличи от 45% днес до 57% през 2040 г. Други страни, като Америка, Бразилия и Канада, ще загубят приходи от продажбите на изкопаеми горива, но в същото време ще са в състояние да използват огромните си минерални находища.

Най-много ще загубят петролните износители, в които добивите са скъпи. Много от богатите на петрол нации в Африка (Алжир, Египет, Ангола и Нигерия) и Европа (Великобритания и Норвегия) виждат, че приходите им намаляват. Малките държави като Южен Судан, Източен Тимор и Тринидад също са силно засегнати. Някои държави от Персийския залив също ще понесат сериозни щети - износът на Бахрейн и Катар, например, се очаква да намалее с над 20% до 2040 г.

Има ли обаче нещо, което може да спре възхода на новите енергийни лидери? Основният фактор са инвестициите. Международната агенция по енергетика изчислява, че изграждането на всяка от големите мини, които се появиха през последното десетилетие, отнема средно 16 години. За да отговори на нарастващото търсене до 2040 г., индустрията трябва още сега да стартира изграждането на съответните мощности.

А необходимите суми за това са големи. Джулиан Кетъл от консултантската компания Wood Mackenzie смята, че за този период ще трябва да бъдат похарчени 2 трилиона долара за проучване и добив на "зелени" метали. Последните проекти предполагат, че производството на достатъчно мед и никел ще изисква инвестиции от 250 до 350 милиарда долара капиталови разходи, и то доста преди 2030 г.

За момента обаче изглежда, че темповете на инвестициите са недостатъчни и не отговарят на изискванията, което се дължи на три основни проблема - ограничения капацитет на индустрията, намаляващата възвръщаемост на инвестициите и нарастващия политически риск.

Въпреки че инвестициите, които се изискват от минните компании за две десетилетия, са еквивалентни на капиталовите разходи на петролните компании за едва четири години, те все още изглеждат извън капацитета на сравнително малкия сектор. Дори големите добивни концерни могат да финансират само по един мащабен проект наведнъж.

Това може да бъде коригирано чрез привличане на доставчици на капитал извън капиталовите пазари, където инвеститорите обикновено са по-предпазливи. Инвестициите могат да дойдат от вертикално интегрирани производители, които разчитат на оскъдните минерали. Производителят на елекромобили Tesla, например, обеща да закупи бъдещото производство на мините за никел в Австралия, Минесота и Нова Каледония. Фирмите за частен капитал, както и суверенните държавни фондове също могат да се включат.

Руски рубли за руски газ. Какво променя това?Германия и Италия вече заявиха, че възнамеряват да продължат да плащат заявките си в евро, отбелязвайки, че за тях това е неприемлива маневра за заобикаляне на част от санкциите срещу Русия

Вторият проблем е свързан с влошаването на качеството на минералните находища. От медната мина в Удокан твърдят, че това е последното потенциално находище за руда със съдържание на мед над 1% от скалата. Средното качество на чилийската мед е спаднало с 30% през последните 15 години до 0.7%. По-ниските класове увеличават разходите за добив и преработка, както и въглеродните емисии. В днешно време се използва 16 пъти повече енергия за производството на същото количество мед, в сравнение с периода преди 100 години.

Иновациите могат да помогнат. Миналата година BHP и Equinor инвестираха в проект за изкуствен интелект, който преглежда 20 милиона страници държавни и научни архиви, за да идентифицира къде могат да бъдат намирени нови находища. След време технологичните пробиви биха могли дори да направят проучването на морското дъно икономически изгодно.

Но иновациите също така правят бъдещата възвръщаемост по-несигурна. Високите цени на металите пък насърчават големите купувачи да търсят алтернативи. Батериите на Tesla вече включват под 5% кобалт, което е около шест пъти под нивото отпреди няколко години.

Иновациите биха могли да улеснят и рециклирането. Според МАЕ до 2040 г. извличането на кобалт от стари батерии може да помогне за покриване на 12% от общото търсене.

Най-големият риск за инвестициите обаче произтича от политиката. Експлозивният ръст в търсенето на минерали може да направи някои бедни икономики богати "за една нощ". Историята на суровинните бумове през вековете (включително и на въглеводородния през 20-и век) показва, че тази "благословия на ресурсите" може да бъде и проклятие, което, от своя страна, би могло да обезкуражи по-нататъшните инвестиции.

Гигантските петролни приходи направиха много страни нестабилни. Съпернически фракции се надпреварват, за да контролират богатствата, като подхранват неравенството и борбите. Огромните притоци на долари подкрепят местните валути, смазвайки износителите.

Безконтролното теглене на заеми по време на възходящите пазарни цикли предизвиква фискални кризи, когато трендът се обърне. Недоволното население прави вътрешната политика още по-нестабилна.

Нигерия е един от типичните примери. През 1965 г. страната изнася десет различни стоки - от какао до калай. Две десетилетия по-късно петролът представлява 97% от износа и в значителна степен допринася за политическата нестабилност в африканската държава.

Притеснението сега е, че историята може да се повтори. Много от потенциалните нови "зелени" гиганти знаят, че могат да помогнат за избягване на климатичната катастрофа. За да осъзнаят своите супер сили обаче, те ще трябва да развалят "проклятието".