Портретът "Стара жена" от 1513 г. на фламандския художник Куентин Матсис е една от най-известните, но и най-нетипични картини в Ренесанса.

С набръчкана кожа, съсухрено деколте и дълбоко втренчени очи, моделът за който се смята, че е или измислен фолклорен персонаж, или жена, страдаща от рядко заболяване, действително е в напреднала възраст. Но тя не е просто стара, тя е гротескна. Челото ѝ е огромно, носът ѝ е дълбок и широк, а брадичката ѝ е прекалено изпъкнала.

Дори облеклото ѝ е далеч от това, което би носила една ренесансова дама на нейната възраст. Вместо семпли и ненатрапчиви дрехи, тя е облечена с пищна рокля с огромно деколте, което не скрива почти нищо от съсухрената и сбръчкана гръд. Образът не отговаря на нито едно от идеализираните качества, които се наблюдават в други женски фигури от тази епоха, като Венера на Ботичели или Мона Лиза на Да Винчи.

И все пак този портрет - по-често наричан "Грозната дукеса" - е толкова пленителен, че превръща старицата в една от най-знаковите фигури на своето време. Сега нова изложба в лондонската Национална галерия, озаглавена "Грозната дукеса: красота и сатира през Ренесанса", хвърля различна светлина върху нейния завладяващ външен вид, разказва в материал по темата CNN.

Картината е изложена заедно с придружаващата я творба "Старец", предоставена от частна колекция, както и с други творби на Леонардо да Винчи, Албрехт Дюрер и Ян Госаер, изобразяващи също възрастни жени, за да се проучи как женското тяло, остаряването и някои черти на лицето са демонизирани през Ренесанса.


nationalgallery.org.uk

"Грозната дукеса" е една от най-обичаните и най-поляризиращите мненията творби в Националната галерия", казва кураторът на изложбата Ема Кейпрън пред CNN. "Някои хора я обичат, други я мразят, трети не могат да я гледат. Интересно е как образите на застаряващи жени извън класическите стандарти за красота всъщност са служили за осмиване на обществените норми и нарушаване на социалния ред.", допълва тя.

Дълго време критиците тълкуват картината като сатира на женската суета и самозаблуда. Но според специалистката, картината всъщност е много по-сложна.

"Това е възрастна, грозна жена, която поставя под въпрос каноните за нормална красота. С преувеличените си черти тя символизира някой, който не се оправдава за това как изглежда и не се опитва да се скрие или да бъде невидим. Напротив, тя потъпква правилата за благоприличие и начина, по който жените на определена възраст трябва да се държат. Нейното предизвикателство и непочтителност изглеждат напълно като от нашето време - и са това, което прави картината толкова трайна."

Според куратора Матсис вероятно е бил наясно с реакциите, които неговият персонаж ще предизвика. Макар че осмиването на старата жена със сигурност е било част от концепцията му за творбата, художникът също така е използвал произведението, за да се подиграе с принципите на класическото изкуство, да смеси високата и ниската култура - достолепния жанр на портрета с карнавалната фигура - и да изтласка гротеската в масовия живот.

Такава е линията, следвана и в другите творби в изложбата - от "Бюст на стара жена" (около 1490-1510 г.) до заплашително изглеждащата "Вещица, яздеща назад коза" на Албрехт Дюрер (1498-1500), разкриват как за много ренесансови художници "възрастните жени са предлагали възможност за експерименти и игра, което изобразяването на традиционната красота и нормалните тела просто не е позволявало", казва Кейпрън.

Възрастните жени не служат само на сатиричното изкуство. От древноримски скулптури до съвременни произведения на изкуството, застаряващите женски фигури всъщност са се появявали под различни образи от художници от цял свят.

"В различните визуални традиции и жанрове възрастните жени винаги са особено привлекателни сюжети", казва историчката Фрима Фокс Хофрихтер, която е съставител на цяла антология по темата, озаглавена "Жени, стареене и изкуство". "Със своите бръчки и увиснали гърди, смръщени вежди и безформени тела, те са придобивали широк спектър от разнообразни, често нюансирани значения, които отиват далеч отвъд карикатурата."

Франкенщайнско или шедьовър: Творбата на Йоханес Вермеер беше включена в изложба в Хага

Старите жени са използвани като напомняне за смъртта и неудържимия ход на времето - от "Възрастта на жената и смъртта" на Ханс Балдунг Грийн от 1541 г. до тревожната картина на Франсиско Гоя "Времето и старите жени", нарисувана през 1810 г. Те са изобразени със съпричастност и състрадание, за да отразяват мъдрост, мекота и достойнство, както се вижда в картините на Рембранд на стари жени от началото и средата на XVI в., като например "Старица, която се моли" (1629 г.), или "Старица, която чете" (1655 г.). Често - в крак с вековното отношение към пола - те са станали олицетворение на греха и злобата, както показва богатата европейска иконография на вещици от модерната епоха.

"Във всичките си различни форми те са били обратното на невидими", казва Фокс Хофрихтер. "Независимо дали чрез стереотипни изображения или положителни асоциации, възрастните жени в изкуството са ни карали да мислим и са ни показвали нещо ново. В това има много сила."

През ХХ и ХХI век, когато все повече жени художници навлизат в сферата на изкуството, представянето на възрастните жени се променя. Може би най-добрият пример за това са мащабните голи автопортрети на американската художничка Джоан Семъл, които документират собственото ѝ тяло, остаряващо през десетилетията. Семъл, която сега е на 90 години, започва проекта през 80-те години на миналия век като начин да изобрази себе си истински, без да идеализира или прикрива естествените признаци на стареенето. Творбите й показват на публиката една жена, която се примирява със собствената си остаряваща плът.

Лондонската национална галерия отмени съвместна изложба с Музея „Пушкин” Идеята за съвместната изложба After Impressionism е договорена още през февруари 2020-а

Афроамериканската художничка Даян Едисън също не се е отказала да изследва личната си история чрез безкомпромисни автопортрети, в които се открояват измършавялото ѝ лице и тяло, балансирайки между уязвимостта и предизвикателството едновременно.

Преосмислянето на старостта се извършва и чрез фантастични светове. В поредицата "Моите баби" (2000 г.) японската фотографка Миyа Янаги помоли група млади жени (и някои мъже) да си представят себе си след 50 години, за да оспори конструкциите за старостта и техните възприети представи за това как може да изглеждат "възрастните хора".

Фокусирайки се върху бръчките, линиите и другите физически характеристики, които се появяват с възрастта, тези художници подчертават начините, по които стареенето може да оформи и определи човека, оспорвайки схващането, че младостта е единственото време, което си струва да се радваме на живота, а старостта е нещо, от което трябва да се страхуваме.

"Когато по-възрастните жени се появяват на платното, във филма или в скулптурата, те разширяват разбирането ни за това какво означава да остаряваш.", казва Фокс Хофрихтер. "В известен смисъл това ги прави по-предизвикателни за заснемане и в резултат на това - по-предизвикателни за гледане от зрителите. Това е същността на голямото изкуство.", допълва тя.

Изложбата "Грозната дукеса: красота и сатира през Ренесанса" е отворена за посетители от 16 март до 11 юни в Националната галерия в Лондон.