Коментарът на писателя Захари Карабашлиев, главен редактор на издателство "Сиела", е от профила му във Facebook.

Около първите септемврийски дни често си мисля за онази отдавна забравена, различна, някога силна България — тази, която постига Съединението през 1885 г., която обявява своята Независимост през 1908 г. и която през септември 1916 г. освободи от румънци и руснаци родната Добруджа.

Разбира се, споменът за такъв септември (а не 9-ти септември) и такава България (а не васал на СССР) бяха смазани първо от съветския ботуш, а после от комунистическите му слуги тук.

А 45 години комунистическа пропаганда и образование довършиха останалото.

Паметта за самоотверженост, идеализъм, успех, нравствени и военни подвизи трябваше да бъде изличен! Трябваше да остане само преданост към Партията и СССР.

Резултатът е невежество, непознаване на собствената история, колективна загуба на идентичност и национален нихилизъм.

Кой днес знае нещо за сраженията за “непревземаемата" крепост Тутракан на 4-6 септември 1916 г.?

За 2 дни безпримерен героизъм българите я овладяват, пленяват 28 000 вражески войници, над 400 офицери, над 140 оръдия, 2 знамена…

И така започват чудесата на Добруджанския фронт.

А кой днес помни епопеята Добрич на 5-7 септември 1916 г., там където българска войска и цивилно население отбраняват града и побеждават руснаци и румънци, там, където роденият в Бесарабия генерал Колев преди да се изправи срещу “непобедимите” дотогава руски ескадрони се обръща към своята конница с думите: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

И го прави!!! Битките при Кубадин, Карапелит, Кочмар, Кара Омер, Кара Мурад и много други, след които руснаци и румънци, са изтласкани отвъд Дунав, отвъд северна Добруджа, отвъд Тулча, отвъд Серет, далеч в ледено-студените руски степи.

Нямало е как да ни бъдат простени тези победи. Защо град Добрич е бил прекръстен на “Толбухин”? Какво общо има съветския маршал с този исторически важен български град? Нищо.

Просто всяка памет за триумф на българския дух, всяка една победа преди 9-ти септември е трябвало да бъде изличена от националното съзнание.

Кой днес се сеща за великите български генерали ген. Киселов, ген. Тошев, ген. Кантарджиев, ген. Колев, ген. Жеков, ген. Вазов, ген Жостов, ген. Протогеров и много много други? Кой помни полковник Дрангов?!

Всички те са днес само имена на полуизоставени села, градове, улици с разбити тротоари — без памет, без история, без съдържание…

Десетилетия наред образователната система тук е внушавала на българските деца (сега вече родители и прародители) единствено робство, робство, робство, неуспехи, национални катастрофи, предателства, провали…

Не военни победи, не политически успехи, не възход, не триумф, а комплекс за малоценност. Сякаш всичко е така замислено от комунистическия апарат с цел да се “смени чипа” на този наш издръжлив (макар и опак) народ и да се модифицира генно в някакъв мърляв кооператив от несретници, неспособни на каквото и да, самообричащи се на поредния провал, самобичуващи се.

34 години след падането на Берлинската стена, българското образование продължава да предъвква същите комунистически мантри, същите полулъжи, да възпроизвежда все същите изтъркани митове и поверия, само дето напоследък ги обува с кичозни псевдо-патриотични потури.

Става все по-зле. Много по-зле дори. А всичко започва (и приключва) с образованието.

За сравнение: 34 години между 1878 г. до 1912 г. (Балканската война) България предприема невиждан курс на национално прераждане, надминава статистически всички свои съседи по брой основни училища, грамотност, образование, използва армията, за да ограмотява простодушните селянчета…

Превръща се в най-младата и образована страна в региона, която със свръхускорени темпове опитва да осъществи бляна на Левски и да намери мястото си между “европейските народи”. Това са ужасно трудни години!

И нека сега помислим за същите 34 години между 1989 г. до 2023 г. какво се постигна?

Какво искам да кажа с тези редове по-горе? Защо ми минават тези неща през ума сега? Дали само защото е септември и се сещам за тези хиляди млади хора дали живота си във войните за национално обединение?

Дали заради това, че идва 15-ти септември и започва учебната година?

Или защото това, което се случва от доста време в държавата, е резултат от една колективна криза на смисъла за образование въобще?

Дали от тази криза може да се излезе въобще? Как? Не знам.

*Заглавието е на редакцията