Животът на финансистите от Уолстрийт – изпълнен с напрежение, печалби и в не редки случаи разочарования, винаги е привличал общественото любопитство.

Историите за успехи, падения, шеметни сделки и грандиозни провали са по-съблазнителни от всеки средностатистически литературен сюжет, пише в материал по темата Financial Times.

Може би най-влиятелният и забавен портрет на играчите от световната фондова борса е този в "Покерът на лъжеца" на Майкъл Люис от 1989 г., описващ мемоарите му за разцвета на Salomon Brothers.

В крайна сметка, Salomon Brothers е придобита от Citigroup, но голяма част от нейната корпоративна култура се запазва.

Това проличава и в The Trading Game, книгата на Гари Стивънсън за опита му в търговията с облигации на Citi в лондонския Canary Wharf.

За кратко той става един от най-високоплатените трейдъри на Citi след финансовата катастрофа през 2008-2009 г., но след това претърпява тежък бърнаут и излива изповедта си в книга.

Чрез подобен тип литературни издания, образът на търговеца-капиталист с хазартна кръв във вените е толкова дълбоко вкоренен в стреотипите ни, че на обикновения наблюдател е простено, ако не забележи как финансовият център на тежестта на Уолстрийт се е изместил, пише FT.

Днешните господари на финансовата вселена все по-често се намират на "страната на купувачите" в хедж фондовете и фондовете за дялово участие, като много от тях са жени.

Все по-рядко този вътрешен свят на големите пари е изложен на показ, а почти никога историята не се разказва от жени.

Един от малкото примери е "Private Equity", мемоарите на Кери Сън за времето, когато е изпълнителен асистент на шефа на нюйоркския хедж фонд Carbon (за името използва псевдоним).

Траекторията й от удивление до изтощение и отчуждение е сходна с тази на останалите автори на четива за Уолстрийт, но светът, който описва, е още по-лъскав и скандален – или поне така изглежда на повърхността.

Ако се върнем към мемоарите на Стивънсън – неговата роля е била да продава валутни суапове на клиенти, но той пояснява, че с останалите са били мотивирани най-вече от това да спечелят колкото се може повече пари за банката, а оттам и за себе си. Тъй като формулата, както твърди, е била да отпускат на най-добрите си търговци бонус 7% от реализираните приходи, те са действали рационално.

"Ако се опитам да се върна на позицията си като 21-годишен, единственото, което мога да ви кажа, е следното: Бях гладен.", пише Стивънсън.

"Наречете го глад, амбиция или алчност, но културата на търгуване и суровите стимули предизвикват безмилостна конкуренция и параноя. Единствените хора, които виждате в залата, са оцелелите. Това, което не виждате, са всички онези които са загубили", отбелязва търговец от борсата.

Атмосферата в стил "Игрите на глада" не прави победителите щастливи, но им носи пари и перспективата един ден да могат да си тръгнат с плячката.

"Какво бих могъл да направя с 2 милиона паунда?" запитал се един ден Стивънсън, фантазирайки си за годишните бонуси, които продължавал да печели.

А отговорът бил: "Какво не би могъл да направиш? Можеш да направиш всичко, да се пенсионираш, да бъдеш свободен."

В мемоарите на Кери Сън виждаме този начин на мислене при Бун Прескот, милиардерът, основател на Carbon (най-горещият хедж фонд). Подобно на името на компанията, "Бун" е псевдоним. Той е представен като "най-приятния" човек с проста лична философия:

"Не забравяй, че парите могат да решат почти всичко."

Самата Кери преминава през комично интензивен процес на интервюта, за да стане негов асистент, включително е проверена от неговия личен коуч, след което започва да организира ежедневието и да пише речите му.

Но освен някои шаблони за стила на инвестиране на Carbon, тя няма какво да сподели относно тайните му за печелене на пари. Първокласната атмосфера в корпоративната култура на компанията е пренесена изцяло в мемоарите, където тя пише, че Carbon прилага политика, която "Бун наричаше вземане на решения, ориентирани към бъдещето".

Тъй като това е история за възход и падение, читателят очаква всеки момент маската на благоприличие на Бун да падне. Това така и не се случва, а докато обсипва личната си асистентка с окуражителни похвали и скъпи подаръци, той продължава да увеличава изискванията си в работата.

"По мои наблюдения, той машинално те унищожава", казва един ден близък приятел на Сън.

Откровението в мемоарите на Стивънсън идва след финансовата криза от 2008-2009 г., когато осъзнава, че лихвените проценти ще останат ниски много по-дълго, отколкото другите смятат, защото икономиките няма да се възстановят бързо и лесно.

Към 2011 г. "започна да ми става ясно, че пазарът греши", пише той и прави голям и много печеливш залог на това, което нарича "търговия с бедствия".

Общото между двамата бивши играчи на Уолстрийт е, че колкото по-добре се представят в световната търговия, в толкова по-стресирани и тревожни личности започват да се превръщат.

Сривът на Стивънсън започва с мания за търговия.

"Исках Бог да ми разкрие своята истина. Нищо друго, само пазарите", пише той, чувствайки се като изгнаник в офиса в Токио, който в крайна сметка, напуска.

Кери Сън описва ужаса си от напълняването, когато започва да се тъпче неконтролируемо с кексчета поради тревожността си и съчувствената, но безмилостна реакция на шефа ѝ Бун.

"Институцията никога не греши, ти винаги грешиш. Няма кого да обвиняваш, освен себе си" – това е посланието на Carbon.

"Струваше ми се, че Carbon не притежава никакви други свръхспособности извън скучната и пълна ефективност", пише проницателно Сън.

Тези високо настроени машини произвеждат пари, като карат интелигентните, изобретателни таланти да влизат в ожесточена конкуренция за най-добри финансови резултати. Ако търсите по-дълбок смисъл, огледайте се другаде, са изводите на двамата автори.

Най-високият стремеж на Carbon е да получи достъп до ценните инвестиционни фондове на клиентите си.

Дори Стивънсън, който напуска Citi, за да учи икономика и става активист на кампания срещу неравенството, признава: "Какво е по-важно от победата? Не знам. Не се сещам за нищо."

Може би Бун има право: Парите могат да решат много неща, особено за институциите, които ги раздават.

Колкото и пъти да се пише историята за разочарованието и стреса, хората продължават да бъдат привличани като с магнит към Уолстрийт, за да направят състояние или поне да опитат. А единственият голям печеливш накрая винаги е финансовата индустрия – с целия й измамен блясък.