Живот след дъното: Константин Игнатов и уроците, които научаваш сам
С история, наподобяваща холивудски филм, той завършва книгата си „Дъното“, която оглавява различни местни класации по продажби, а първият тираж е на изчерпване
&format=webp)
Вторите шансове не са точно като първите. Доста често са последни, а понякога дори ги няма. Това се отразява и на социалното възприятие на хората в България - обществото ни може едновременно да осъжда остро и да се колебае да предостави втори шанс.
Изследване от 2022 г. показва, че България е сред страните с най-голяма експозиция към публично осъждане и срам. Според академиците тези механизми създават среда, в която публичната критика е широко разпространена и видима.
Друг академичен труд за емоционалните измерения на българската национална идентичност показва, че сме „разпънати“ между гордост и срам. Поколенията носят наследство от икономическо недоволство и политически катастрофи, което формира сложни и противоречиви чувства към себе си и към обществото.
Та, какво правиш, когато не ти се дава втори шанс? Според Константин Игнатов си го даваш сам.
Миналото му е като холивудски филм с динамичен монтаж - скандали, правни битки, затвор, и загуби, които удрят като светкавици по магистралата.
Днес обаче той споделя, че не живее в сенките на всичко това.
Константин Игнатов е брат на Ружа Игнатова – създателката на OneCoin, криптовалутната схема, която стана известна като една от най-големите измами в Европа.
Той работи като бизнес консултант и риск мениджър за една австрийска и друга немска застрахователна компания. Помага на организации да откриват слабите места в проектите си и да ги превръщат в устойчиви стратегии. Наскоро завършва книгата си „Дъното“, която оглавява различни местни класации по продажби, а първият тираж е на изчерпване.

Там Константин говори за неща, които не се учат в бизнес магистратурите и не се срещат в LinkedIn – как се пада на дъното, как се усеща липсата на втори шанс и как все пак можеш да си го дадеш сам. Не е ръководство за успех, нито сборник с мотивационни цитати, а по-скоро е хроника на преживяното, в която остроумие и ирония се смесват с болезнени наблюдения за живота, риска и решенията, които могат да оформят един човек.
И е точно този подход към живота го кара да вярва, че вторият шанс не е подарък от обществото, а нещо, което си даваш сам.
Ето и нашия разговор:
Пишеш в книгата си, че егото ти е умряло в затвора. Но ние живеем в свят, който награждава егото в бизнеса, в личния брандинг, дори в мотивационната литература. Как живее човек „след егото“?
Егото може да те изстреля бързо нагоре, но почти винаги те изхвърля още по-бързо надолу. То е като ракетен двигател без навигация – вдига шум, прави пушек, но ако няма посока и екип, който да ти помогне да стигнеш където трябва, ще завършиш в някое блато.
След егото се живее изненадващо леко. Когато престанеш да гледаш на всеки разговор като на възможност да докажеш колко си велик, започваш да чуваш какво казват другите. Слушаш да разбереш, а не да отговориш. Когато спреш да броиш лайкове и аплодисменти, започваш да виждаш смисъл в това, което правиш. И когато спреш да вярваш, че си центърът на вселената, разбираш, че всъщност можеш да бъдеш част от нещо много по-голямо.
Как се пазиш от това да не станеш „човекът, който е бил в затвора и е оцелял“ – без да се превръща в самоличността ти?
Въпрос на избор – ще бъда ли „човекът, който е бил в затвора и е оцелял“ или „човекът, който е преживял всичко това и е направил нещо смислено след това“. Разликата е огромна. Първото те заключва в миналото ти, второто те отваря към бъдещето.
Както казва Нелсън Мандела: „Когато изглеждаме назад в живота си, важно е да разберем какво можем да научим от всяко преживяване и как можем да го използваме, за да променим настоящето и бъдещето.“
Ако само говориш за затвора, ако всичко, което правиш, е през тази призма, ти реално още си вътре. Ти си като човек, който е напуснал къща, но продължава да носи ключа на врата си и да обяснява на всеки колко тежка е била вратата.
Вярваш ли, че след определена житейска криза човек става по-добър предприемач или просто по-предпазлив?
Една голяма житейска криза те прави и двете – и по-добър предприемач, и по-предпазлив. Въпросът е в каква пропорция. Кризата е като фитнес за характера – боли, тежи, псуваш, но накрая излизаш по-здрав, стига да не си избягал от залата след първото упражнение.
Дъното заслужава уважение, защото ти показва много ясно къде са капаните. И точно затова уроците, които вземаш оттам, са много по-ценни от тези, които идват, когато всичко ти върви.
Аз лично сега съм по-добър предприемач именно защото съм и по-предпазлив. Рискът остава част от играта, но вече е премерен риск. В крайна сметка, кризата е била моят най-скъп и най-ценен курс по това, което работя сега - риск мениджмънт. И да, платих го с години от живота си, но сега се оказва, че тази инвестиция ми носи най-голяма възвръщаемост.
В книгата говориш с ирония за мотивационните цитати и позитивното мислене. Какво тогава според теб е реалистичната алтернатива на цялата индустрия за самопомощ?
Гледам на голяма част от това като на бърза храна за душата – моментално ти дава едно „уау“ чувство, мислиш, че си разбрал живота, но след час пак си гладен. Надуваш се от празни калории и си забравил всичко, което си чул или чел.
Книгата ми не е написана, за да даде на някого три магически стъпки до щастие, а да покаже, че истинската промяна идва от това да се изцапаш в реалността и да си отговориш сам на най-трудните въпроси.
„Мисли позитивно и всичко ще се оправи“ звучи като хубав надпис на тениска, но в живота не работи, ако паралелно с това не предприемеш действия. Ако искаш наистина да си помогнеш, първата крачка не е да се убедиш, че Вселената ще се погрижи за теб, а да седнеш и честно да си кажеш: „Добре, защо съм в тази ситуация? Какво аз лично направих или допуснах, за да стигна дотук?“
Нито една книга няма да оправи живота ти вместо теб. Истинската работа е бавна, често болезнена и почти винаги започва с това да приемеш, че ти си главният герой и главният виновник в собствената си история.
Ти си израснал в Германия – строго рационален свят, а сега живееш в България. Кой от двата свята ти помага повече, когато трябва да оцелееш морално след катастрофа?
Не обичам лошо говорене за България. Живял съм в пет държави, видял съм всякакви системи, култури и манталитети – и мисля следното: като начин на живот и като хора, България ми допада най-много.
Ние имаме потенциал за страхотна държава, просто трябва да си променим съзнанието, преди да чакаме да се промени всичко около нас.
Германия ми даде много – дисциплина, организация, уважение към правилата. Това са ценности на старата Германия, онази от 90-те, която помня като дете. Според мен животът там вече не е онзи „светъл пример“ за всички. Ако ме питаш, тук сме дори по-свободни и в много отношения по-сигурни.
Дисциплината е важна навсякъде, но има и един капан – в Германия всичко е толкова регламентирано, че често блокираш. Искаш да започнеш бизнес? Първо трябва да събереш 12 печата, три папки документи и нервите на 20-годишен монах, за да оцелееш в бюрокрацията.
В България има хаос, но той дава пространство за креативност, за бърза адаптация, за предприемачески дух. Тук, ако имаш идея и желание, можеш да я започнеш утре сутрин, без да те спират три закона и пет комитета.
Когато преживееш катастрофа – морална, емоционална или бизнес – трябва да имаш и двете: германската дисциплина, за да се изправиш, и българската адаптивност, за да оцелееш. В Германия научих да планирам, в България научих да импровизирам. И това е комбинацията, която ме изкара от моето дъно.
Какво искаш да оставиш от себе си професионално?
Аз много обичам сферата на риск мениджмънта и да търся слабости в проекти. Понякога се чувствам като хейтър с костюм и вратовръзка. Но тогава се сещам за моя първи треньор по бокс. Първият път, когато ме удари в черния дроб, ми каза: „По-добре аз по време на тренировка, отколкото противникът ти в мач“. И беше прав.
В бизнеса е същото. Една верига е толкова здрава, колкото най-слабото ѝ звено. И така е и с нас като хора, и с продуктите, и с компаниите.
Аз не вярвам, че иновация винаги значи да измислиш нещо, което никога не е съществувало. Често това е и най-големият капан. Представи си, че ще изкарам на пазара нещо, което се казва „Соленолед“. Като сладолед, ама със солени храни. Звучи иновативно. Само че мислиш ли, че хората ще се избият да ядат замразена шкембе чорба на клечка или вкус „кюфте във фуния“? Понякога „нещо ново“ е просто лоша идея.
За мен истинската иновация е да вземеш една добра идея, да я изчистиш от слабостите ѝ и да я изведеш на следващото, по-силно ниво.
И това важи и за хората. Аз продължавам да пиша книги – втората вече е готова от месеци и е в съвсем различна сфера от първата, третата лека по лека напредва. Целта ми е една и съща: ако една от моите книги или един от моите семинари накара човек да си зададе един-два въпроса, които да му помогнат да изчисти слабо място в живота си и да стане по-добър за себе си – това е най-силната следа, която мога да оставя.
Коя е темата, за която искаш да говориш в медиите след 5 години – когато никой вече няма да те пита за сестра ти и за OneCoin?
Честно казано, най-много ме радва, че вече усещам как настоящите ми проекти стават по-интересни от моето минало. И въпросите за него – лека-полека – изчезват. Това за мен е знак, че посоката е правилна.
След пет години, ако още ме канят в медиите, това само по себе си ще е успех. Защото скандалите гърмят бързо, но не държат интереса дълго.
Искам тогава да говорим за книгите ми. Диалог за литература в медиите, вместо поредното „Кой с кого е спал в някое риалити“. Не че имам нещо против малко шоу, но ако поне една вечер новините сложат до прогнозата за времето и препоръка за добра книга – значи сме направили крачка напред.
Много ще се радвам и социалните каузи, за които работя, да са се развили още повече. Вярвам в идеята за втори шанс за бивши затворници. Не само защото съм минал по този път, а защото е важно за цялото общество. Интеграцията им не е „услуга“ – тя е инвестиция. Всеки, който намери смислена работа, който се върне към нормален живот, вече не е бреме за системата, а е актив за нея.
Ако днес трябва да стартираш нов бизнес, какъв ще е той?
Ако днес стартирам нов бизнес – ще бъде нещо, което не само носи пари, а и смисъл. И, най-вероятно, ще започне тихо.
Съветът, който мога да дам е, че ако някой ти каже: „Имам бизнес, който е 100% печеливш и ти гарантирам, че няма как да загубиш“, трябва да бягаш и то бързо. Това е първият и най-червен флаг. Ако имаше толкова много гарантирани и лесни печалби, нямаше ли всички да сме милионери? Аз от опит мога да го кажа.
Миналото ми ме е научило, че всяка „бърза печалба“ идва с бърз срок на годност. Понякога изчезва, преди дори да си разбрал какво точно се е случило, и те оставя с празни ръце, а в друг случай – с огромни проблеми.
Вече знам, че никога няма да се върна в индустрии, където обещанията звучат по-добре от реалността – като мрежови продажби и криптовалути. Не защото нямат потенциал, а защото когато в уравнението се сложат „лесни пари“ и „гарантиран успех“, цялата среда се изкривява. Вместо визия и труд, започват да управляват алчност и илюзии.