Точно както има много видове шум, съществуват и различни видове мълчание. Някои мълчания защитават жертвите, докато други прикриват извършителите. Някои могат да „загноят“, когато прикриват срамна тайна. Те могат да бъдат съучастнически или да наподобяват зловещ код на мълчанието.

В днешния свръхсвързан и шумен свят мълчанието дори може да се превърне в лукс — звукоизолирани прозорци, слушалки с шумопотискане, медитационни ритрийти. Но мълчанието може да се усеща и като излагане на показ, като огромно и незащитено пространство за човек, който няма с кого да говори. Тези теми са разгледани от Лоранс Жозеф в книгата ѝ Nos silences: Apprendre à les écouter („Нашите мълчания: Да се научим да ги слушаме“).

Жозеф работи с мълчанието. Тя е клиничен психолог и психоаналитик и, както обяснява в книгата си, именно пред мълчанието на събеседника човек може да започне да разказва своята история. Това се нарича мълчаливо слушане – да се научиш да мълчиш в полза на другия, за да може той да изследва и развие собствената си реч.

Публиката обожава образа, макар той да е олицетворение на безумието и жестокостта

Защо Ханибал Лектър привлича читателите и зрителите?

„Да бъдеш тих понякога означава да се научиш да слушаш, а това е доста рядко в днешното общество“, обяснява френската авторка пред El País. Жозеф е написала книгата въз основа на повече от 20 години терапевтична практика. Но тя не е просто сборник от клинични случаи – авторката използва митология, литература и философия, за да очертае нашите индивидуални и колективни мълчания.

Жозеф започва с най-трудните и неудобни мълчания, които е срещала в практиката си. „Имала съм много пациенти, особено деца, които са жертви на инцест или сексуално насилие, така че е ясно, че съществува вид мълчание около децата, юношите и жените, което произтича от неспособността да бъдат изслушани“, казва тя. Според нея обаче нещо започва да се променя. Като пример тя посочва няколко скорошни литературни успеха, особено книгата Consent: A Memoir, в която редакторката Ванеса Спрингора разказва за връзката си на 14 години с 50-годишния писател Габриел Мацнеф. Тя говори и за мълчанието и дори общественото съучастие около един педофил, който до съвсем скоро е бил възхваляван в литературните среди.

„Вярвам, че личният пример дава на хората кураж да проговорят, защото именно когато назовем срама, промяната става възможна“, отбелязва Жозеф. „Фактът, че публични личности говорят открито, показва, че тези свидетелства се чуват. И това има верижен ефект. Чрез подобни медийни истории откриваме собствената си способност да споделяме тайните си, така че връзката ни със срама може да се промени. В този смисъл историята на движението #MeToo е изключително показателна.“

Френският философ Ролан Барт обяснява, че мълчанието само по себе си е неутрално. Хората му придават смисъл според собствените си интерпретации, а понякога го превръщат и в политически акт, допълва авторката. „По този начин мълчанието не е просто отсъствие на звук, не е пасивна пауза, а действие, натоварено със значение.“

Жозеф смята, че обществото е живяло години – дори десетилетия – в политическо мълчание, а свидетелства като това на Спрингора са започнали да го разрушават. Процеси, насочени към възстановяване на справедливостта за жертвите и търсене на отговорност от извършителите – например разследванията за злоупотреби в Католическата църква в Испания – са друг пример за дългогодишно мълчание, което най-накрая е било нарушено. Всичко това има и ясно политическо измерение. Съществува социална немота, която прикрива множество индивидуални тайни. Когато този балон на мълчанието се спука, историите започват да изплуват една по една.

Нов документален филм показва не само как историята се повтаря, но и как съвременни лидери възприемат сходни тактики, за да подхранват машината на потисничеството

Orwell: 2+2=5 или защо да се вслушаме в Оруел 76 години по-късно е по-добре от никога

Книгата не разглежда само мълчанието около травмата; тя изследва и необходимостта от тишина в един все по-шумен свят. Социалните мрежи играят важна роля в тази динамика. Днес можем да имаме мнение за всичко и винаги, когато нещо се случи, сме насърчавани да коментираме, да спорим и да реагираме. Този импулс се е разпространил във всички сфери на живота, така че хората почти не спират да говорят или да изразяват мнения.

Този постоянен шум е проникнал и в работата – с прекалено много срещи, както и в свободното време, с милиони телевизионни канали и стрийминг платформи. Резултатът е претоварване от информация и стимули, с които мозъкът ни не е подготвен да се справя.

Жозеф проследява и поколенческа линия, като отбелязва, че мълчанието има определени значения в различните етапи от живота. За една майка мълчанието може да бъде благословия – момент на покой и почивка, нещо, което тя добре познава като родител на двама тийнейджъри. За една баба обаче мълчанието често е свързано със самота.

„Докато пишех книгата, мислех много за собствената си баба и за възрастните хора като цяло“, споделя пред El País Жозеф. „Представях си как минава денят ѝ – тя беше над 90 години и живееше сама. Ако аз не ѝ се обадех, тя не говореше с никого през целия ден. И се опитвах да си представя какво е да прекараш цял ден без шум. В абсолютната тишина на самотата.“

Авторката говори много за деца, баби и родители. Мълчанието, обяснява тя, е неразделна част от семейството. Съществуват тайни, които са предназначени да защитават и се споделят само в тесния кръг. „И именно това е интересно“, твърди тя. „Тайната може да бъде етичната сърцевина на една група – способността да се пазят тайни за смъртта, болестта, произхода или сексуалността.“

Сексуалността също играе важна роля в книгата. „Сред всички тайни имена има едно, което винаги надделява – името на любимия човек“, посочва Жозеф. Хомосексуалност, извънбрачни връзки, кастови различия, разлика във възрастта… „Някои имена стават неизречими за известно време или завинаги. Какво се случва с една любовна връзка без свидетели? Става ли тя по-интензивна или, напротив, бързо се превръща в илюзия? Подхранва ли тайната думите, прошепнати насаме?“

Книгата на Емили Бронте представя една обсебваща любов, но и изпепеляващата сила на отмъщението, белязало цели поколения. Тези крайности често предизвикват противоречиви реакции

Сложното емоционално наследство на „Брулени хълмове“ – защо класиката остава силно неразбрана?

И тук тя се обръща към литературата, за да обясни тезата си. Главната героиня в Simple Passion на Ани Ерно приема мълчанието и тайната, които управляват връзката ѝ с женен, чуждестранен и по-млад мъж. Мъж, с когото тя никога не може истински да разговаря, тъй като нито един от двамата не говори езика на другия. Телата им са единственият начин на комуникация.

„Всички проблеми на човечеството произтичат от неспособността на човека да седи спокойно сам в стая.“ Това казва математикът и философ Блез Паскал, а Жозеф цитира тази мисъл в книгата си.

„Да, но проблемът на Паскал е, че той забравя значението на другите“, казва тя. „Тази идея за мълчание в една стая ми напомня за Вирджиния Улф и A Room of One’s Own. Всъщност интересното е, че Паскал тук клони към молитвата, вярата и медитацията – неговата перспектива е по-скоро мъжка. Вирджиния Улф започва от друго място: тя вижда моментите на самота като благословия, може би защото жените получават достъп до тях по-късно в живота.“