Бил ли е дядо ми нацист? Германия и засилващият се интерес към разговора за тъмното минало

Бил ли е дядо ми нацист? Или пък прадядо ми? А може би баба ми? Това са тежки въпроси, а отговорът може да е плашещ. И до днес много германски семейства отказват да си ги зададат и никак не им се говори по тази тема. Обществото просто е оставило дебата по този въпрос настрана. И живее така вече повече от 80 години след края на Втората световна война, пише El Pais.

Но наскоро се случи едно събитие, което позволява проверка, без да се налага да се питат роднини. Държавният архив на САЩ публикува в интернет 12 милиона дигитализирани файла от архива на националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. Има възможности за търсене в документите, така че всеки, който се интересува, може с няколко клика да разбере дали неговите предци са били членове на нацистката партия.

И за да е още по-лесно, немският вестник „Ди Цайт“ създаде търсачка, чрез която могат да се преглеждат дигитализирани микрофилми. Така всеки може директно да види членската карта на човека, от когото се интересува. Само за няколко седмици над 1,5 млн. души са използвали търсачките.

Втората световна война приключва официално през лятото на 1945 г., след като САЩ пускат атомните бомби над Япония. Преди това, на 9 май, Германия обявява капитулацията и пълния си разгром. С края на военните действия започват разкритията за зверствата от предишните години и по-специално – за Холокоста, това масово изтребване на хора, организирано като индустриален процес. Смята се, че в нацистките лагери на смъртта са загинали около 6,5 млн. евреи.

Холокостът е рожба на нацистката идеология, наложена от Хитлер с неговите налудничави разбирания за висшата арийска раса. Той обаче не е сам в своята лудост. Десетки милиони германци му вярват и го следват, а към 1945 г. в партията му членуват 8,5 млн. души при пълнолетно население от 55 млн. души.

„Ние нямахме представа. Дъщеря ми и внукът ми, който учи политология, ни се обадиха ужасени, за да кажат, че баща ми е бил член на националсоциалистическата партия“, казва Михаел Дикрайтер, чийто баща Ханс е роден през 1907 г.

„Честно казано, бях изумен. Никога не ми е изглеждал като човек, който може да изповядва тази идеология“, казва синът, който днес е на 84 години.

Хронично мързелив и с ненавист към котките: Непознатият образ на Хитлер

Неговата първа мисъл била, че баща му е бил принуден да се запише в партията от шефовете си.

„Баща ми не беше пратен на фронта, защото го обявиха за негоден. И аз помислих, че това е била цената, за да се спаси от войната – да стане партиен член и да му се помогне да не воюва“, обяснява Дикрайтер.

После обаче проверил и техните имена. И се оказало, че те не са били в редиците на нацистите. Възрастният мъж продължава с проучването, а откритията му стават все по-смущаващи. Оказва се, че освен баща му членове на партията са били и тримата му чичовци. Двама от тях са били учители и са се присъединили през 1937 г.

„Знае се, че партията не е приемала нови членове в периода 1933–1937 г. Така че те са чакали няколко години“, казва Дикрайтер.

Истинският шок за него обаче идва от третия чичо – Ойген, който демонстрирал комунистически възгледи. Той станал член на нацистката партия още през 1927 г., т.е. вероятно е действал по убеждения, защото по онова време нацистите са далеч от властта. През 1936 г. чичото емигрира в САЩ и се връща чак след края на войната – през 1950 г. Начинът му на живот не предполага симпатии към нацистите и затова Дикрайтер отказва да повярва, докато не вижда членската му карта със собствените си очи.

Ясно е, че човек може да има много причини да се запише в една партия и симпатиите към идеологията може да не са сред тях. Но е важно да се знае, че нацистите никога не са правили партийното членство задължително. Тъкмо обратното – задължителна е била например военната служба, но не и партийната. Естествено, в някои области, като например държавната администрация, е било по-изгодно да си партиен член, ако искаш да се издигнеш.

Друг чичо на Дикрайтер – Ханс – става партиен член чак през 1941 г., което означава, че може би не е бил индоктриниран. Но пък държал нацистко знаме на тавана на къщата си.

Историята на Дикрайтер е типична за Германия. Той никога не е говорил с баща си по тази тема. Но и сега не иска да се задълбочава, обяснявайки, че въпросът за него е приключен.

Това нежелание на германското общество да се рови в тежкото минало и да го анализира е забелязано от психоаналитиците Маргарете и Александър Мичерлих още през 60-те години на миналия век. Те наричат явлението „неспособност да се скърби“. Това е умишлен отказ да се говори по темата, защото неизбежно разговорът стига и до зверствата от военните години. А никой не иска да му бъде напомняно, че баща или дядо му е участвал в масовото избиване на хора.

В началото на века в Германия е проведено изследване, наречено „Дядо не беше нацист“. То показва, че редица семейства са убедени, че техните предци нямат нищо общо с нацистите, докато реалността е съвсем различна.

„Мълчанието по този въпрос е вид оправдание за следващото поколение – за това, че то не е задавало въпроси на родителите, на дядовците и бабите си. И сега внуците и правнуците трябва да питат защо не са им казали или защо са им разказвали лъжи“, казва историкът Йоханес Шпор, директор на организацията „Настоящо минало“, която се специализира в изследването на родовата история.

През последните пет години, подчертава той, има засилен интерес към тази тема. Публикуването на архивите премахва „част от неохотата“ да се научи семейната история.

„Това са нагласи, които съществуваха десетилетия наред. През последните години намаляха в някои прослойки от обществото. От една страна, мина достатъчно време. От друга – политическата обстановка се промени и десните партии отново са във възход“, казва Шпор.

Как е могло да се случи? Фундаменталният въпрос за нацизма, който продължава да преследва Германия

Именно в този детайл се крие една от опасностите при изучаването на семейната история. Защото немалко млади хора приемат нацисткото минало на прадядовците си като повод за гордост.

Преди публикуването на архивите в САЩ единственият начин за достоверна справка е чрез немските регистри. Там обаче процедурата е усложнена – подават се заявления и трябва да се изпълнят редица законови изисквания.

„В момента федералният архив отчита забележителен скок на интереса към документите за членство в националсоциалистическата партия. През последните години получаваме над 75 000 запитвания годишно за лица от нацистката епоха – независимо дали са свързани с партията, армията или по други теми“, казва говорителят на институцията Елмар Крамер.

Партийните досиета обаче са оскъдни откъм информация. Ту-там по някой запазен лист със заявление за членство не разказва нищо за мотивите на хората да се запишат. Затова и историци като Шпор препоръчват детайлно проучване – и в гражданските, и във военните документи.

Партийните досиета са непълни, а това, което е останало, е запазено благодарение на един човек – Ханс Хубер, директор на фабрика за хартия в Мюнхен в края на войната. Когато Германия е изправена пред поражение, той получава заповед да унищожи архива на партията, но не я изпълнява.

След като съюзническите сили окупират страната, архивът е намерен и запазен. Част от информацията е използвана в процеса срещу нацистката върхушка в Нюрнберг. През 1994 г. САЩ връщат архивите на Германия, но запазват копия от тях, както и микрофилмите.