Обичаме да вярваме, че вземаме решения рационално, анализираме фактите обективно и изграждаме мненията си с помощта на логиката. На практика обаче човешкият ум често разчита на мисловни преки пътища, когнитивни отклонения и автоматични оценки, които ни помагат да опростим сложността.

Клиничният психолог Олга Кармона пише в El País, че една от най-разпространените подобни нагласи е т.нар. хипотеза за справедливия свят - убеждението, че хората получават това, което заслужават, и заслужават това, което получават.

Според нея тази представа има ясна психологическа функция, защото кара света да изглежда по-предвидим и контролируем. „Ако правя всичко правилно, ще бъда в безопасност“ е логиката, която стои зад подобно мислене, обяснява Кармона.

Проблемът е, че същият механизъм може да доведе до обвиняване на жертвите или до омаловажаване на реални неравенства, заболявания, бедност, тормоз и насилие.

Високият интелект помага за решаването на сложни проблеми, но не гарантира добра преценка във всекидневието. Психологът Томас Чаморо-Премузик обяснява защо натискът, егото, социалната среда и дори скуката могат да накарат умни хора да действат неразумно

Защо умните хора понякога вземат глупави решения?

Кармона обръща внимание и на други когнитивни отклонения. Сред тях е склонността да търсим информация, която потвърждава вече съществуващите ни убеждения, и да пренебрегваме онова, което им противоречи.

„Някои, като склонността да търсим потвърждение на собствените си убеждения, са повсеместни в социалните мрежи, където алгоритмите ги усилват и подхранват поляризацията“, пише тя.

Друг пример е т.нар. пристрастие към оцелелите - склонността да обръщаме внимание на хората, които са успели въпреки трудностите, и да пренебрегваме всички останали, които при сходни обстоятелства не са постигнали същия резултат.

Кармона отбелязва, че така „превръщаме изключенията в правила“, особено когато говорим за професионален успех и меритокрация.

Тя обръща внимание и на черно-бялото мислене, при което реалността се свежда до крайности: добро или лошо, правилно или грешно.

„В епоха на информационно претоварване нюансите изморяват. Простотата печели“, пише Кармона.

Психологът Мариса Франко обяснява защо увереността и усещането за собствена стойност не идват от покриването на чужди очаквания, а от по-автентична връзка със себе си и отказ от постоянното сравняване с другите

Искате да се чувствате по-уверени? Спрете да си задавате въпроса „Достатъчно добър ли съм?“

Според нея този начин на мислене често се появява при тревожност, несигурност, перфекционизъм, емоционално изтощение или силна нужда от контрол.

„Разделянето на реалността на крайности може да даде фалшиво усещане за яснота“, отбелязва тя.

Кармона посочва няколко причини, поради които когнитивните отклонения са толкова устойчиви. На първо място, те спестяват умствена енергия.

„Да мислим спокойно, да отчитаме нюансите и да поставяме под въпрос собствените си убеждения изисква много усилия. За разлика от това когнитивното отклонение предлага бърз извод“, пише тя.

И добавя: „Мозъкът често предпочита бързия отговор пред пълния.“

Друг фактор е усещането за контрол. Част от тези механизми създават впечатление, че светът е по-предвидим, отколкото е в действителност.

„Проблемът е, че те могат да доведат и до несправедливи заключения, например до предположението, че човек, който страда, сигурно е направил нещо, за да го заслужи“, пише Кармона.

Тя обръща внимание и на ролята на самооценката. Като пример посочва нагласата: „Ако успея, то е защото съм способен. Ако се проваля, значи изпитът е бил несправедлив.“

Според нея подобно обяснение понякога може да съдържа частица истина, но ако се превърне в автоматична реакция, пречи на човек да се учи от грешките си.

Психолози и експерти по човешко поведение разкриват как умерените шеги със собствените слабости намаляват напрежението в екипа и изграждат неразрушимо доверие на работното място

Защо способността за самоирония е тайното оръжие на успешните лидери?

Емоциите също имат значение. „Когато има страх, тревожност, гняв, срам или несигурност, мислим по-малко ясно“, пише Кармона.

Тя подчертава и социалната роля на тези нагласи. Част от убежденията и предразсъдъците ни се формират не само чрез личен анализ, но и защото ни свързват със семейство, култура, професия, общност или идентичност.

С времето, пише Кармона, подобни идеи „спират да се усещат като мисли и започват да се усещат като реалност“.

В заключение тя подчертава, че тези механизми не са личен дефект, а част от начина, по който работи човешкият мозък.

„Но можем да изберем да не им позволяваме да ни водят“, пише Кармона.

И завършва: „Да мислим по-добре е акт на етика, човечност и, в един все по-поляризиран и претоварен с информация свят, акт на съпротива.“