Защо Европа не трябва да разчита на Камала Харис като геополитически залог
Какъвто и да е резултатът от изборите в САЩ, правителствата трябва да поемат по-голяма отговорност за собствената си сигурност
Европейските лидери като че ли си отдъхнаха след включването на Камала Харис в президентската надпревара за Белия дом.
Разбира се, Джо Байдън беше добър приятел на континента и съюзник на Украйна във войната с Русия.
Но Европа не може да бъде сантиментална по отношение на тези неща. Нима проучванията на общественото мнение не доказаха, че 81-годишният Байдън почти сигурно ще загуби Белия дом от Доналд Тръмп, пише в анализ по темата Financial Times.
Европейските възгледи за отношенията със САЩ са склонни да се колебаят между самодоволство и несигурност, прекъсвани от пристъпи на възмущение.
През по-голямата част от тази година водещата емоция беше втората– страхът, че Тръмп ще спечели и отново ще поеме управлението на САЩ. Опасността сега е, че кандидатурата на Камала Харис е извела на преден план самодоволството, допълва изданието.
Кошмарът, както казват дипломатите, е, че току-що встъпилият в длъжност Тръмп може да свика среща на върха на НАТО още през февруари 2025 г.
Пристигайки в централата в Брюксел той дори може да поднови диалога със стария си приятел Владимир Путин и двамата твърди мъже да определят условията за прекратяване на огъня в Украйна, допълва FT.
За да насърчи Володимир Зеленски да ги приеме, Тръмп може да каже на украинския президент, че ако настоява да продължи опитите за връщане на окупираните от Русия територии, ще спре доставките на американска помощ и военно оборудване за Киев.
По този начин неговите колеги лидери от НАТО ще бъдат поставени пред сложен избор – да подкрепят условията на Путин (и да се сбогуват с европейския ред след Студената война, изграден върху неприкосновеността на националните граници) или да видят как САЩ се оттеглят от най-успешния съюз в историята.
За възгледите на Камала Харис не се знае много, но публичните ѝ изявления до момента са успокояващи.
"За президента Байдън и за мен, свещеният ангажимент към НАТО остава железен", заяви тя на тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността.
Не бива да се забравя и фактът, че главният ѝ съветник по външна политика Филип Гордън е трансатлантически убеден експерт, който е направил дипломатическата си кариера, ангажирайки се с европейските съюзници на Америка.
Ентусиазмът на Харис обаче не е достатъчна гаранция. През 2016 г. Хилъри Клинтън си осигури почти тримилионно мнозинство в народния вот.
Харис трябва да спечели в правилните щати – като например Пенсилвания, Уисконсин и Минесота.
Европейското изкушение да се гледа на кандидатурата ѝ като на карта за успешен геополитически залог, пропуска една основна промяна.
Какъвто и да е резултатът през ноември, Байдън беше последният ветеран атлантик в Белия дом. За първи път той е избран в Сената през 1972 г., годината, в която Вашингтон ратифицира първия си договор за ядрено оръжие със Съветския съюз.
По този начин личният му компас се определяше от съюза с Европа през Студената война. Ангажиментът му беше както емоционален, така и стратегически.
Колкото и Камала Харис да оценява стойността на НАТО за националната сигурност (Тръмп така и не разбра, че отстъплението пред Путин по отношение на Украйна би отслабило силно САЩ в конфронтация с Китай), Байдън, поради възрастта си, беше отклонение. Барак Обама обяви американския наклон към Азия, преди Тръмп да стигне до Белия дом, допълва FT.
Политическите течения в САЩ се движат в две посоки.
Първата клони към традиционния изолационизъм, според който Америка трябва да се откаже от всичко, което прилича на глобална лидерска роля; второто казва, че врагът е Китай, а европейците трябва да бъдат оставени да се грижат сами за себе си.
Подобни възгледи не са присъщи само на популистката десница. Има много демократи, които се чудят дали САЩ не трябва да възприемат по-тесен поглед върху националния си интерес. Ако бъде избрана, Камала Харис няма да бъде имунизирана срещу натиска.
Неизбежният извод за европейците е, че рано или късно ще трябва да поемат отговорност за собствената си сигурност, било чрез изграждането на ефективен стълб в рамките на НАТО или, ако Тръмп бъде избран, от това, което остане от алианса.
Еманюел Макрон го нарича стратегическа автономия или суверенитет. Френският президент е прав, макар че понякога не е подпомаган от европейските си съмишленици в своите изказвания.
Отправната точка е постепенното увеличаване на разходите за отбрана.
Към това трябва да се прибавят индустриална стратегия на ЕС за изграждане на боеспособни сили, политически структури за съвместно вземане на решения, които да обезвредят правото на вето на онези, които предпочитат да са на страната на Путин, и институции, които да прилагат санкции срещу агресорите, като осигуряват военна подкрепа и финансова помощ за съюзниците.
Европа предприе стъпки в тази посока в подкрепа на Украйна. Понякога правителствата изненадваха самите себе си със способността да действат бързо, когато са изправени пред криза. Сраженията в Украйна обаче не са единично събитие. Те по-скоро показват как възникващият свят, в който силата е право, загърбва удобните хипотези за реда след Студената война.
Победата на Тръмп на президентските избори в САЩ би представлявала непосредствена заплаха за сплотеността на развитите демокрации на Запад.
Отзвукът от пренебрежителното му отношение към НАТО ще достигне далеч отвъд Европа, като постави под въпрос гаранциите за сигурност, на които се радват американски съюзници като Япония и Южна Корея. На европейците може да им е простено, че се надяват на най-доброто.
Стига да са готови за най-лошото.