„Добре дошли“ или „Чао“: Какво трябва да дадеш, за да си приет в новия дигитален номадски ред
За мнозина отдалчената работа е невероятна възможност да пътуват и опознаят света докато едновременно с това си изкарват прехраната. Срещу тях са онези, които смятат, че дигиталното номадство засилва проблеми като „свръхтуризма“
Терминът „дигитален номад“ е по-стар отколкото звучи: появява се за първи път в едноименната книга на Цугио Макимото и Дейвид Манерс, публикувана през 1997 г. В нея двамата автори предричат, че в бъдеще технологиите ще напреднат толкова, че ще позволят на хората да са много по-мобилни, докато работят.
Почти три десетилетия по-късно това е реалност. Но животът на дигиталните номади не е непременно розов, а има немалко хора, които не го одобряват, пише BBC.
За мнозина обаче това е една невероятна възможност да пътуват и опознаят света докато едновременно с това си изкарват прехраната. Срещу тях са онези, които смятат, че дигиталното номадство засилва проблеми като „свръхтуризма“. И макар че споровете около плюсовете и минусите продължават, все повече държави облекчават правила за визи и трудови закони, за да привлекат чуждестранни работници.
Движението на дигиталните номади започва да набира скорост около 2010 г. въпреки че и преди това технологиите за съществуването му бяха налице. Типичните представители тогава бяха млади хора, искащи да избягат от досадното ежедневие с работа от 9 до 5.
„Нашите родители са живели така – намират си работа и започват да се издигат в кариерата. Но ние искаме да чакаме пенсия, за да пътуваме и да видим света“, казва Евита Робинсън, носителка на награда „ЕМИ“ и създателка на платформата за цветнокожи пътешественици NOMADNESS Travel.
Първите дигитални номади са богати бели мъже, работещи в технологичния сектор или такива, които печелят от рекламиране на собствения си интересен начин на живот. Това установява по време на проучванията си Лорън Раазави, политолог и автор на книгата Global Natives: The New Frontiers of Work, Travel, and Innovation. Колкото по-достъпни стават възможностите за дистанционна работа, толкова повече се увеличава броят на номадите.
Covid-19 пандемията доказа в световен мащаб, че да се работи от разстояние е възможно. След падането на ограниченията мнозина предпочетоха да не се върнат в офисите. Според анализ на пазара на бизнес имоти, изготвен от Moody’s, над 20% от тези площи са останали свободни. А в прочуване на компанията MBO Partners, която е посредник между бизнес и самонаети служители, се твърди, че броят на дигиталните номади надхвърля 35 млн. души.
Може би не е изненада, че всичко се развива с бързи темпове точно сега. От една страна са технологиите и фактът, че след пандемията дистанционната работа не е изключение. От друга е повишеният интерес към пътуванията след падане на ковид ограниченията.
„Никога досега в историята не сме имали достъп до толкова много държави. Това, че съм дигитален номад ми даде възможност да пътувам и да науча много повече за всяко едно място, отколкото ако просто взимах по четири дни отпуск, които да прекарам там“, казва журналистката Маркита Харис, цитирана от BBC.
Според данните на MBO Partners броят на цифровите номади е скочил с 131% след пандемията.
Не малко са обаче и недоволните. Напливът на все повече хора в Гърция и Италия доведе до протести срещу т.нар. свръхтуризъм, т.е. огромните тълпи посетители. Много местни в Доминиканската република, Бали и ЮАР са на мнение, че заради прииждащите чужденци се вдигат цените на стоките и имотите и вече са непосилни за тях самите.
„Много от проблемите в туристическия бранш се появяват и когато говорим за дигиталните номади. Те са свикнали на определен комфорт. Така че Airbnb апартаментите, които искат, обикновено са собственост на чужденци. Идват и казват, че е евтино, но за кого? Когато заживееш на едно място, а после дойдат и приятелите ти и това място стане убежище за дигитални номади, всички цени се повишават“, казва писателката от Доминиканската република Мечи Анас Естевес Круз.
По целия свят местните жители се оказват „изместени“ от популярността на туристически дестинации. На Балеарските острови например се отчита скок на цените от 18% само за година.
„Покрай работата си виждам това отново и отново. Обстоятелствата са такива – гостите изтласкват местната общност“, казва Робинсън.
Логично се появява въпросът – има ли начин да си дигитален номад без да вредиш на местните?
Много е важно да умееш да се впишеш на новото място и да станеш част от местните, убеден е Хуан Барбед, съосновател на ROORAL, организация, която предлага квартири и офиси за дигитални номади, които искат да работят в отдалечени селски райони в Испания. Барбед твърди, че ключът към успеха на този модел на работа е да се гарантира, че номадите няма да пречат на местното население, а обратното – ще успеят да се интегрират.
„Ние не сме бизнес, който идва и просто се нанася някъде. Водим разговори с местните власти, питаме ги дали биха искали да пробват. Ако отговорът е „не“, казваме „чао“, обяснява той.
Този „базиран на местната общност“ подход е доста различен от това, което правеха подобни компании в ранните дни на номадството – дългосрочни високи наеми и бърза, надеждна интернет връзка. Така се създаваха затворени общности от номади, които живееха в изолация.
Междувременно обаче профилът на пътуващите и работещи започна да се променя. Ако в началото преобладваха младите мъже, после започнаха да се появяват и цели семейства. Това неизбежно промени и условията, които те търсят.
Върху тези промени и съответно върху въпросите какво дават номадите на местните общности разсъждава журналистката Харис:
„Важно е да допринасяте не само към икономиката, но и към културата. Ако не внимавате къде харчите парите си, ако за един месец на едно място не успеете да намерите и един приятел, съжалявам, бъркате някъде“, казва тя.
С облекчаването на процеса по издаване на визи от различни страни дигиталното номадство вероятно ще се разрасне още повече. Такава политика вече възприемат страни като Япония и Обединените арабски емирства.
Това е нещо хубаво, казва Робинсън. Според нея обаче бъдещите пътуващи/работещи трябва да бъдат по-внимателни.
„В живота на дигиталния номад трябва да има чувство за отговорност. Но образът е толкова романтизиран, че хората забравят, че отиват на друго място, в различна общност и не трябва да мислят само какво ще вземат, а и какво ще дадат“, казва тя.