Андреа Бочели – световноизвестният италиански тенор от Тоскана, поставя в центъра на своя забележителен живот три неща: музиката, вярата и семейството си.

Духовното му пътуване започва при необичайни обстоятелства, след като губи напълно зрението си на 12-годишна възраст, разказва историята The Guardian.

Въпреки тежката си участ, той не се отказва от мечтата да стане певец. Музиката не е просто страст, а призвание, което го вдъхновява от дете. Но едва след като преминава трийсетте си години, усеща как мечтата му се превръща в реалност.

Една от знаковите личности в живота му е ненадминият Лучано Павароти, който открива таланта му и проправя пътя към международната оперна сцена.

От издаването на дебютния си албум през 1994 г. Бочели завладява публиката по света със своята смесица между класическа и поп музика, както и с невероятния си мощен глас.

Дуетът Time to Say Goodbye със Сара Брайтман през 1996 г. покорява Европа и му осигурява звезден статут сред най-големите имена в изкуството.

Това, че е световна знаменитост, не влияе на кредото, научено от неговия ментор Лучано Павароти: Да прегърне светлината на прожекторите, стига да усеща истинското в себе си.

И макар че има звезден статут, Бочели остава скромен, винаги поддържа връзка с останалите, демонстрирайки уважение и открито сърце. Като изпълнител, целта му е да достигне до сърцата на своята публика, надявайки се, че гласът му може да предложи мир и утеха сред предизвикателствата, които животът предоставя на всеки.

Въпреки че кариерата му изисква непрестанно да е пред очите на хората, намира утеха в по-спокойните моменти от ежедневието си. Избягва публични събития, когато е възможно. Предпочита интимни събирания с най-близките роднини и приятели пред грандиозни вечери и тържества.

Семейството е другият му фундамент в живота, споделя оперният певец в интервюто си за The Guardian.

Моментите на пълно щастие са по време на раждането на трите му деца. Днес той се радва на безоблачно щастие със съпругата си Вероника, която описва като „електрически ток“, носещ хармония в живота му и захранваща всичко, което прави, с любов.

Бочели разсъждава и по темата за предизвикателствата в семейните отношения, особено сложната динамика, която споделя с баща си.

Желанието на родителя му да го защитава от всичко понякога се сблъсква със собственото му чувство за независимост, но въпреки това, от дистанцията на времето, признава стойността на тези моменти. Свързва действията на баща си с любов и му се иска да може да се извини за всички недоразумения и неразбирателства.

Качествата, които Бочели цени най-много, са смирението и добротата, като допълва, че те са изключително важни добродетели, особено за онези, които работят тихо и често незабелязано, за да помагат на другите, като монахините и свещениците, на които се възхищава.

Смята, че вярата е най-ценното му притежание, дар, който поддържа като водеща сила в живота си.

„Моята вяра – това е дар, който се стремя да защитавам и подхранвам.“

Тази вяра оформя и възгледите му за живота и смъртта.

Вижда земния живот само като началото на пътуването на душата – нещо като детство, след което тя продължава да се развива, нов етап след физическата смърт.

Това убеждение му осигурява утеха и сила, особено пред лицето на най-големия му страх – не от самата смърт, а страданието, което може да донесе тя, тъй като има потенциала да урони достойнството на човек.

Връщайки се към момента, в който самият той е на косъм да загуби живота си, Бочели си спомня за автомобилната катастрофа от младостта си.

Мъглива нощ с намалена видимост – опасна комбинация. Инцидентът оставя колата смачкана до неузнаваемост, но Бочели излиза от нея невредим. Това близко докосване със смъртта оставя дълбоко впечатление у него, засилва благодарността му към живота и вярата в чудесата.

Бочели вярва, че най-ценното наследство, което ще остави след себе си, е именно връзката, която създава с музиката си. А тя несъмнено е записана завинаги в историята.

Но неговото скромно желание е да бъде запомнен като човек, отнасял към другите с доброта и искреност. На въпроса кое беше последното, за което излъга, отговаря така:

Не обичам лъжите и се опитвам да ги избягвам. Те винаги имат къси крака, особено тези, с които лъжем себе си.