Историята на Киса Гаутами е толкова древна, колкото е и самото страдание. Майка губи детето си и, сломена от мъката, тръгва от врата на врата с тялото му, за да открие някой, който да го върне към живот. Когато среща Буда, той ѝ поставя задача: да събере синапено семе от дом, в който никога не са познавали смъртта. Разбира се, тя не открива нито едно такова място. Погребва детето си. И тогава тръгва по пътя на духовното си пробуждане.

Днес, в дигиталния XXI век, историята на Киса Гаутами изглежда придобива нов смисъл. През 2020 г. корейският документален филм „Да те срещна отново“ („Meeting You“) използва виртуална реалност, за да сблъска майка – Чанг Джи-сун – със своята починала 7-годишна дъщеря На-йон.

Това е изключително докосващ момент, в който виртуалното създание говори, усмихва се и плаче – досущ като реално дете. Във филма обаче един въпрос остава без отговор: помага ли това на майката да премине през скръбта – или я заключва още по-дълбоко в нея?

От този момент нататък индустрията на „дигиталното възкресяване“ бързо нараства. Развиват се т.нар. griefbots – чатботове, моделирани по гласовете и навиците на починали близки. В някои случаи дори се използват в съдебната зала – като видео със симулирана жертва, която се обръща към съдията и иска максимална присъда за своя убиец, пише Fast Company.

Въпросът вече не е само технологичен. Той е екзистенциален.

Това е значителна крачка към доказването, че мозъчната смърт може да не е толкова окончателна, колкото някога сме смятали, и събужда нова надежда, че пациентите, които се борят за живота си, все още могат да бъдат спасени

Учени доказват, че е възможно да се „съживи“ мъртъв мозък - но има уловка

В будизма страданието произтича от вкопчването в илюзии. Според Махаяна традицията, в която се включва и тибетският Ваджраяна будизъм, освобождението от страдание започва с трансформацията на съзнанието – и с практиката на бодхисатвата, онзи, който работи не само за своето спасение, а и за освобождението на всички същества.

През XIV век тибетският учител Гиелсе Токме Зангпо пише в „37-те практики на бодхисатвата“:

Практиката на всички бодхисатви е да се откажат от вкопчването. Когато срещнеш нещо приятно или привлекателно, приеми го като дъга в лятното небе – красиво на вид, но по същество – лишено от съдържание.

Точно в този контекст дигиталното възкресяване носи риск – да засили привързаността към една нереалност. Да създаде комфортна, но фалшива версия на човека, когото сме изгубили. Да затъмни автентичния спомен – и с него, възможността за реално смирение.

В традицията Дзогчен (или „Великото съвършенство“) – школа от тибетския будизъм, която подчертава естествената, неизменна осъзнатост на ума – скръбта не е враг. Тя е възможност, а емоциите не бива да бъдат потискани или променяни – а наблюдавани, докато се разтварят от само себе си.

Патрюл Ринпоче, монах от XIX век, пише в трактата „Медитация върху самоосвобождението“:

Каквито и мисли да възникват – добри или лоши, положителни или отрицателни, щастливи или тъжни – не се вкопчвай в тях, не ги отхвърляй, а пребъди – без да ги променяш – в самия ум, с който мисли.

Това е подход, който изисква не да бягаш от емоциите си, а да бъдеш смел – да седнеш заедно с болката, докато тя не се превърне в състрадание – не само лично, а и обгръщащо всички същества, които страдат от същата загуба. Именно по тази причина осъзнаването е началото на будисткото пробуждане.

Концепцията за „скорост на бягство от стареенето“ набира популярност сред футуристите, но въпросите около достъпа, етиката и границите на технологиите остават отворени

Надбягване със смъртта: Защо удължаването на живота не е път към безсмъртие

Състраданието се проявява и на ниво общност – чрез ритуали като 49-дневната церемония след смъртта, практикувана в много школи на тибетския будизъм. Според учението съзнанието на починалия се нуждае от 49 дни, за да се прероди. През това време се издига олтар, рецитират се мантри, правят се дарения, канят се монаси. Това не е време за забрава – а за преминаване. За осмисляне и за създаване на връзка.

Тези ритуали рязко контрастират със съвременните практики на Запад, в които отпускът по скръб често е само от три до пет дни. Днес, когато нямаме време за траур, дигиталното „възкресяване“ изглежда като удобно решение. Но в будистката перспектива то може да бъде и форма на бягство – от себе си, от реалността, както и от промяната.

В размишленията си върху скръбта будисткият учен, преживял няколко лични загуби през последната година, споделя:

„Когато си мисля за приятелите и близките, които загубих тази година, разбирам желанието отново да чуя гласовете им. Но вместо да търся технологичен заместител, избирам да задълбоча връзката си с преходността – и да се наслаждавам на кратките, но реални моменти с хората, които са тук и сега.“

Технологията няма да спре да съществува – със сигурност. Griefbots, дигитални аватари, видеа – всичко това ще продължи да се развива и дори има възможност да се превърне в отделен пазар. Но може би отговорът не е в разработването на нов софтуер, а в една стара мъдрост. В това да си позволим да страдаме. Да скърбим. И да продължим да живеем.