За Жан-Люк Годар казват, че е един от най-великите режисьори на миналия век. Наричат го „Бащата на Новата вълна“ в киното. Казват, че е променил изкуството завинаги, а приносът му е толкова голям, че и до днес режисьори като Куентин Тарантино казват, че той е най-голямото им вдъхновение.

Но и най-великите започват отнякъде. А стартът на Годар не предсказва бъдещ ореол на новатор в изкуството. Напротив, дори изглежда, че Годар е хванал камерата, за да се отърве от тежка работа.

Годината е 1953 г., роденият в Париж Годар е на 22 години и си има сериозни проблеми, разказва The Guardian. Израства в тежка среда, развил е клептомания, краде често, непрекъснато се забърква в някакви пакости.

Освен това го грози повиквателна за френската армия. Стане ли това, е почти сигурно, че ще бъде изпратен в Индокитай, където по онова време воюват френските сили. Всъщност това е територията на днешен Виетнам, по онова време френско колониално владение.

Местните се борят за независимост и в крайна сметка побеждават, а френската армия дава огромни жертви. Същата грешка ще повтори и американската армия във Виетнам десетина години по-късно. Но това е друга история.

Страхувайки се да не бъде изпратен на война, Годар заминава за Швейцария. Това става не и без натиск от майка му, която пък се чуди как да се справи с проблемния си син. И решава, че малко тежък труд ще му дойде добре. Затова урежда той да работи на може би най-големия строителен обект в Европа по онова време – язовирът Grande Dixence в кантон Вале.

Историческата драма с участието на Райън О'Нийл и Мариса Беренсън се завръща в кината 50 години след премиерата си

Бари Линдън: Мъчителният шедьовър, който надживя критиката

Условията там напомнят на трудов лагер, но все пак е по-добре от психиатрията, в която Годар е лежал преди това по настояване на баща му.

Тук той прави и дебюта си като режисьор. Лентата е наречена „Operation Concrete“ и е на практика рекламен филм за язовира. По онова време обаче е съвсем нормално да се правят такива филми.

В началото Годар работи на тежки смени. Швейцарският проект силно напомня на строителството на язовира „Хувър“ в САЩ през 30-те години.

Това е огромен обект, на който се трудят десетки хиляди работници. Твърди се, че именно чрез проекти като този САЩ са успели да се оттласнат от дъното след Голямата депресия и икономическия срив. Може би затова в Европа след Втората световна война започват не един и два огромни, държавно спонсорирани проекти. А този в Швейцария е най-големият.

Нов документален филм навлиза в личния архив на противоречивата Лени Рифенщал, показвайки жената, която цял живот е прикривала централната си роля в нацистката пропагандна машина

Създаване на легенда: Как любимият режисьор на Хитлер изтри историята си

След цяла година на строителната площадка Годар започва да търси връзки и успява да си намери по-лека служба на бюро. Веднъж освободил се от тежкия физически труд, той взима една камера назаем, започва да снима наоколо и се опитва да привлече вниманието на хората от висшия мениджмънт на проекта.

И успява. Така се ражда “Operation Concrete”. Разбира се, той много се различава от по-късната му работа, но важното в случая е, че първата стъпка е направена.

Годар снима в сурови условия, като основната нишка е строителството в надпревара с времето и сроковете. Тъй през по-голямата част от годината е прекалено студено, за да стяга бетонът, се работи основно през лятото. Всъщност филмът на Годар улавя само един отрязък от строителството, което завършва чак през 1961 г.

„Документирането на такъв голям проект не е изключение в киното. Въпреки че с т.нар. индустриално кино се занимават предимно тесни специалисти, в него са се изявявали и режисьори като Робърт Алтман, Линдзи Андерсън и дори Кристофър Нолaн“, казва Патрик Ръсел, куратор в Британския филмов институт.

Тези филми имат и друга важна специфика – те могат да се направят само в една определена епоха. В Европа след края на Втората световна война на такива големи проекти се гледа с надежда. В този смисъл дори бетонът може да бъде представян като символ на светлото бъдеще.

Само десетина години по-късно в своите филми Годар вече ще говори за „бетонната джунгла“ на градовете, символизираща отчужденост и самота. Тоест за един кратък период има коренна промяна и в твореца, и в обстановката.

Големите началници в студиото са ужасени от творбата на Скорсезе. Не стига, че филмът е мрачен и напрегнат, а и завършва с кървава баня. И поставят условие – сцените с насилието в края да се изрежат

Марти, не си купувай пистолет! Как Скорсезе спасява „Шофьор на такси“ от цензура

Няма съмнение, че първият филм на Годар е някаква форма на пропаганда. У него могат да се открият заемки дори от Сергей Айзенщайн, автор на най-добрите пропагандни филми за комунистическата революция в Русия от 1917 г. В САЩ също се снимат подобни филми, особено за строителството на язовира „Хувър“. Така че може да се каже, че Годар е взел една американска практика и ѝ е придал европейски вид.

С парите от документалния филм Годар се завръща в Женева и започва работа по следващия си проект – късометражният „A Flirtatious Woman“, базиран на разказ на Мопасан.

Големият му режисьорски пробив идва през 1960 г. с “Breathless”, след който пътят му към наградите и славата е открит. През следващите десетилетия Годар ще снима десетки филми и ще остане в историята като крупна фигура и в европейското, и в световното кино.

Но всичко започва от онази строителна площадка. И идеята, че може би няма да е лошо, ако бъде изпратен „на чист въздух“. Всъщност там поема дъх като режисьор.