На 81 години британският писател М. Джон Харисън стана най-възрастният носител на литературната награда „Букър“ в нейната история. Отличието му беше присъдено за 13-ия му роман „The End of Everything“ – първото произведение на научната фантастика, спечелило престижната награда за 58-годишното ѝ съществуване.

В интервю за The Guardian Харисън коментира признанието, дългогодишната си кариера и идеите зад романа, върху който е работил близо 15 години.

„Интересно е, че книга, която има характеристики на научната фантастика, може да бъде възприета като сериозна литература и да получи „Букър“. Моят проблем винаги е бил, че не вярвам в жанровете. Не вярвам в тях по никакъв начин“, посочва писателят.

Въпреки че е смятан за една от водещите фигури в литературната научна фантастика, Харисън дълго време остава сравнително непознат за широката публика. Сред почитателите на творчеството му са писателите Урсула Ле Гуин, Иън Банкс и Чайна Миевил, както и актрисата Сара Джесика Паркър, която беше член на журито на „Букър“ миналата година.

През 2020 г. авторът печели наградата „Голдсмитс“ за романа „The Sunken Land Begins to Rise Again“, а през 2022 г. самият той участва в журито на „Букър“.

„Политиката на настоящето през призмата на бъдещето“: М. Джон Харисън изследва разпадането на цивилизацията в романа The End of Everything, отличен с „Букър“

Роман за свят в състояние на разпад

„The End of Everything“ отразява редица съвременни кризи – развитието на изкуствения интелект, късния капитализъм, екологичния упадък, бежанската криза и Брекзит. По време на продължителния процес на писане част от първоначалните идеи на Харисън постепенно се превръщат в реалност.

„Изведнъж си помислих: „Е, вече си на 80, можеш да опиташ още веднъж да преминеш границата“. Моето правило винаги е било да стигам възможно най-далеч, а след това леко да се отдръпвам от ръба. Но този път реших да премина отвъд него и да видя какво ще се случи“, разказва той.

Романът умишлено избягва ясните обяснения и традиционната повествователна структура. Според критиците именно тази неопределеност е сред основните му характеристики.

„Бих могъл да обясня някои неща, но не искам“, отбелязва Харисън.

По думите му книгата е замислена като отражение на разпадането на обяснителните модели и на самите основи на познанието в общества, които внезапно са изгубили своите ориентири.

Авторът определя произведението като съчетание от готически хорър, пътешественически сюжет, научна фантастика и фентъзи. Същевременно настоява, че то не е дистопия, а роман за света след катастрофа, близък до традицията на ранните произведения на Дж. Г. Балард и Джон Уиндъм.

Основната му цел е да преобърне жанровите условности, като не предоставя на читателя повече информация, отколкото притежават самите герои.

„Справедливост за Switzy“: Романът, чието отпадане от надпреварата за „Букър“ разгневи читателите

Действието се развива в недалечното бъдеще, в неназован крайбрежен град в графство Кент. Великобритания постепенно се разпада след нашествие на извънземен вид, наречен iGhettis, чиито представители се появяват като високи, извиващи се проблясъци светлина.

Името на извънземните съдържа множество препратки – към английските изрази I get it („Разбирам“) и I get stuff („Придобивам вещи“), към богатството, технологичните компании и психоанализата на Фройд.

„Записах го и си помислих, че е твърде просто решение. После го погледнах отново и осъзнах колко много двусмислия са събрани в една-единствена дума“, обяснява писателят.

От финансовата криза до „Букър“

Първоначалната идея за романа възниква по време на световната финансова криза от 2007–2008 г.

„Изпитвах гняв, но не успявах да го превърна в работещ текст“, спомня си Харисън.

Впоследствие писателят изоставя проекта, а през 2015 г. използва част от написаното за разказа „The Crisis“.

По време на публично четене на произведението в Източен Лондон получава силен физически дискомфорт, който първоначално отдава на храната и виното, консумирани преди събитието. Два дни по-късно е приет в болница, където лекарите установяват, че е претърпял инфаркт. 

Когато впоследствие се връща към разказа, Харисън осъзнава, че той може да послужи като основа за цял роман, и подновява работата си.

Роман за тайванската кухня и колониалното минало донесе първа награда „Букър“ за превод от мандарин

Писателят е роден през 1945 г. в Ръгби, графство Уорикшър. Детството му преминава под влиянието на спомените за Втората световна война, която приключва в годината на раждането му.

Баща му е инженер, а семейството живее в жилищен комплекс, построен за работници от ключови за следвоенното възстановяване професии.

Сред най-важните му детски спомени е гардероб, пълен с популярни романи, трилъри от 20-те години на миналия век и списания за научна фантастика. Именно тези книги оказват силно влияние върху литературните му интереси.

„Беше пълен с всички неща, на които не се предполагаше, че трябва да се наслаждаваш. Но това беше изключително образование за въображението“, разказва той.

Баща му умира, когато Харисън е на 13 години, а майка му така и не преодолява загубата. Авторът допуска, че би разгледал тази част от живота си, ако някога напише автобиография.

Първият му разказ е публикуван в списанието Science Fantasy, когато е на 21 години. През 1968 г. става литературен редактор на New Worlds.

В началото на кариерата си работи различни професии, включително като служител в конюшня, чиновник и стажант-учител. Впоследствие решава да се посвети изцяло на писането, въпреки финансовата несигурност.

„Реших, че ако искам да бъда писател, трябва да се посветя изцяло на писането и да понеса последствията от този избор“, обяснява Харисън.

Решението води до години на нестабилни доходи, временно настаняване при приятели и периоди на недоимък. Въпреки това той си спомня с положителни чувства за писателската общност в Западен Лондон през онези години.

Българският роман „Остайница“ на Рене Карабаш влезе в краткия списък за „Букър“ 2026

Отвъд границите на жанровете

Днес Харисън живее в провинциалната част на Шропшър с партньорката си, редакторката и писателка Кат Филипс. Продължава да пише първите варианти на произведенията си на ръка, в черни тетрадки Moleskine с квадратчета, използвайки червени и черни химикалки Muji.

Вече работи по нова идея, която може да се превърне в роман или сборник с разкази.

Една от основните му творчески цели през цялата кариера остава преодоляването на разделението между литературните жанрове.

„Още от 1965 г. амбицията ми е да премахна границите между жанровете. Това винаги ме е водело“, подчертава той.

Като дългогодишен литературен критик Харисън многократно поставя въпроса защо научната фантастика трябва да бъде разглеждана като литература с по-ниски художествени претенции.

„Защо трябва да сме лоши писатели само защото пишем научна фантастика? Защо да не можем да създаваме добри персонажи? Защо да не можем да правим всичко?“, пита той.

С годините отношението му към издателската индустрия се е променило. Вече не изпитва предишния гняв и определя настоящия период като късен етап от творческото си развитие.

Според него по-възрастните автори стават все по-неотстъпчиви в творческите си решения и предпочитат да следват собствените си принципи, вместо да се съобразяват с външни очаквания.

Този подход се оказва успешен и в търговско отношение.

„Продадох повече книги, след като възприех тази позиция, отколкото когато правех компромиси с индустрията“, отбелязва носителят на „Букър“.

Как мълчаливият антигерой от Flesh на Дейвид Салай се превърна в повод за дебат за мъжкото поведение в литературата

Литературата като предупреждение

Въпреки че „The End of Everything“ завършва с това, което Харисън определя като положителна, а не непременно изпълнена с надежда нотка, самият той остава песимистично настроен за бъдещето на човечеството.

„Не, не изпитвам никаква надежда. Вървим като насън към отчаяна ситуация. Някой трябва да ни напомни, че всяко действие има последствия, а ние ги пренебрегваме“, коментира писателят пред The Guardian.

Според него литературата има множество функции – да увлича, да забавлява и да предизвиква размисъл. Но в собственото си творчество той винаги е поставял на преден план предупреждението за последиците от човешките решения.