Писъците на виола звучат така, сякаш идват от човешка кланица.

Ударните басови ноти стават все по-бавни, като затихващото сърце на жертвата.

Звуците се забиват в слуха и стържат съзнанието.

Сега си представете сцените от „Психо“ без музиката на Бърнард Херман.

През юли хорър класиката на Алфред Хичкок стана на 65 години, но може би нямаше да има същото разтърсващо въздействие без музикалния фон, пише в рецензия BBC.

Ключов за една от зловещите сцени е звукът от острието на ножа, когато блондинката Марион Крейн (Джанет Лий), малко след като се е настанила в мотела „Бейтс“, е нападната през завесата на душа от убиец, който се оказва собственикът на мотела Норман Бейтс (Антъни Пъркинс).

„Тази музика е всичко“, казва Рейчъл Зефира, филмов композитор от арт-фолк дуото Cat's Eyes.

Когато нотите имат по-висока стойност от бюджета

От началото на снимките проектът изглежда несполучлив, тъй като ръководството на Paramount (продуцирало предишните пет филма на Хичкок) не проявява интерес, не му позволява да го заснеме на тяхна територия и само го разпространява, вместо да го продуцира.

Но въпреки мизерния бюджет Хичкок доказва, че всички грешат, и за това може да благодари на Херман и неговия талант да създава композиции, които издигат сцените пред камерата до нови висоти.

„Психо“ със сигурност не е бил лош филм, преди да бъде озвучен, но му е липсвало напрежение“, обяснява Стивън Смит, автор на новата книга „Хичкок и Херман: Приятелството и филмовите партитури, които промениха киното“.

Композиторът дава на филма така необходимия тласък, като пише музика за изцяло струнен оркестър от 50 души, която бележи „завръщане към чистата ледена вода“, както я описва композиторът пред Sight and Sound.

В случая с най-известната сцена с душ завесата това води до хор от психологически разтърсващи, високи писъци, които означават, че ужасените зрители вече не възприемат банята като безопасно място.

„Преди сцената с душа много от музикалните сигнали имат депресивно качество и всъщност не са толкова силни“, казва Смит. „Но изведнъж със сцената с душа заглушителите са свалени от струните и те пищят анималистично. Това създава умела връзка с Норман Бейтс.“

Херман принуждава първоначално пренебрежително настроения Хичкок да гледа сцената както с, така и без неговата музика. „О, да, трябва да я използваме!“ Хичкок е съгласен. „Но мислех, че не искате моята музика тук?“ саркастично отговаря Херман, преди режисьорът да се изсмее: „Моето момче, много неподходящо предложение“.

Това е анекдот, който отразява пламенното партньорство на двамата. Творческият им съюз води до филмови партитури, които карат зрителя да се чувства сякаш е въвлечен в мрачния вътрешен диалог на даден герой, посветен както в най-романтичните му мечти, така и в най-безнадеждните му кошмари.

Рейчъл Зефира описва музиката, която звучи винаги, когато Норман Бейтс е на екрана, като „потисната и тревожна“, което според нея „те кара да изпитваш тъга по един убиец. Знам, че преди да пише филмова музика, Херман винаги чете романа, по който е сниман даден филм, и изучавал литературата, така че неговата музика е по-съпричастна. Всяка нота има смисъл.“

Безсмъртният ритъм: Мозъчните вълни на Алвин Лусиер създават нова музикална реалност

Произход на гения

Като запален читател в детството си Херман (или Бени, както го наричали приятелите му) прекарва повечето от свободното си време в спорове дали литературата или музиката е най-великата форма на изкуство.

В крайна сметка музиката побеждава и Херман печели конкурси за класическа музика още на 13-години. След като учи в Нюйоркския университет при легендарния композитор Пърси Грейнджър, получава една от първите си професионални роли като студиен музикант в радио CBS.

Там работи с Орсън Уелс, като печели доверието му с радиоадаптацията на „Война на световете“ от 1938 г., която е толкова реалистична, че някои слушатели вярват, че сигнализира за реално извънземно нашествие.

След това той става очевидният избор за композитор на шедьовъра от 1941 г. „Гражданинът Кейн“.

Работата по стотици радиопиеси научава Херман как да създава композиции, които предизвикват образи, и също така на силата на дългите паузи: той използва тишината като друг инструмент за конструиране на напрежение.

В професионален план е известен с буйния си нрав и, както казва дъщеря му Дороти пред The New York Times, „не е търпял глупаците с удоволствие“.

Getty Images | Ню Йорк, 1943 г. Бърнард Херман дирижа радиопиеса в едно от студиата на CBS Radio

Въпреки това Смит държи да подчертае, че музикантът е бил по-малко мрачен, отколкото предполага репутацията му, и е склонен да препоръчва по-млади композитори .

„Той беше неразбран“, казва Смит. „Като се има предвид репутацията му на раздразнителен, мисля, че хората ще се изненадат колко нежен е можел да бъде Бърнард, особено с животните. Отнася се подозрително към високомерните хора, но дава безусловна любов на котките си.“

Почина легендарният композитор Енио Мориконе

Брандън Браун е режисьор от Южна Каролина, който работи по неозаглавен документален филм за живота на Херман. Смята, че едно от нещата, които често остават встрани от историята, са ужасите на епохата, в която той израства.

Въпреки че е роден в Ню Йорк през 1911 г., семейството му е руско еврейско, избягало от Източна Европа в търсене на по-добър живот. Почти сигурно е, че в Украйна те са оставили свои приятели, които по-късно са били разселени или избити от нахлуващите нацистки армии.

„В радио- и филмовата работа на Херман, особено в тази, през Втората световна война, се усеща, че той е дълбоко засегнат от случващото се“, казва Браун и цитира музиката, която той създава за свръхестествената драма „Духът и госпожа Мюр“ от 1947 г. За аранжимента на „Пролетно море“ има хармония на флейта, представяща съживяваща сутрешна птича песен. Слънчевите тонове обаче са оцветени с тъга благодарение на замислени, низходящи струни, които звучат по-скоро като майчини викове.

„Херман смята „Духът и госпожа Мюр“ за най-добрата си творба. Лесно е да се разбере защо. Тя е толкова прекрасна и меланхолична едновременно. Улавя как се е чувствал светът през 40-те години на 20 век – време, в което дори слънчевият ден е преследван от призраци. Един потиснат тон, който той ще запази за „Психо“.

През 1960 г. Херман вече е гигант във филмовия бизнес; нещо повече, той и Хичкок са направили пет знакови филма заедно и са развили химия в работата си. Въпреки това Смит смята, че „Психо“ е продукция, в която Херман е вдъхнал нова енергия на уморения режисьор.

„Хич се страхуваше, че е допуснал грешка, снимайки такъв ужасяващ материал - нещо, което мнозина го съветваха да не прави“, обяснява Смит. „Но Херман го накара отново да се влюби в проекта.

По-късно Херман казва, че е написал музиката на „Психо“ за изцяло струнен оркестър, за да създаде „черно-бял звук“, който да допълва черно-бялата фотография.“

Ripley: Сериал в стила на Хичкок, който той никога не направи

Разнообразното наследство

Освен че помага за превръщането на „Психо“ в огромен хит за Хичкок (приходи от 32 млн. долара при бюджет от 800 хил. долара), музиката му повлиява на популярната култура по много други неочаквани начини.

Продуцентът Джордж Мартин базира своя аранжимент на струнните инструменти за „Елинор Ригби“ на „Бийтълс“ от 1966 г. на музиката от „Психо“. „Джордж искаше да внесе част от този драматизъм в аранжимента“, казва Пол Маккартни в едно от интервютата си пред BBC.

Централната тема на филма вдъхновява десетки други изпълнители.

Може би най-вълнуващият пример е сингълът Gimme Some More на рапъра Busta Rhymes от 1998 г. Според хип-хоп продуцента и съвременен класически композитор Майкъл Винсънт Уолър, музиката към „Психо“ е любима на рап изпълнителите.

„Херман знае как да зацикли тези малки нихилистични фрагменти и да се превърне в майстор на повторението. В много отношения начинът, по който той композира много прилича на начина, по който рап продуцентите нарязват бийтовете си.“

Според Уолър „Психо“ е променил не само хоръра, но и по-широкия филмов сюжет.

„Музиката от „Психо“ е референция винаги, когато искате да изградите напрежение, и е ясно, че Джон Уилямс е бил вдъхновен за своите преследвачески басови ноти за „Челюсти“. Всеки път, когато чуете страховити цигулки във филм на ужасите или усетите, че филмовата музика се е превърнала в герой, това може да бъде проследено до „Психо“.

Творческите отношения между Хичкок и Херман приключват с „Разкъсана завеса“ от 1966 г. Първият е вбесен, че вторият упорито отказва да направи изчистена поп музика, като вместо това настоява да използва 12 флейти, 16 рога, 9 тромбона, 2 туби, 8 виолончела, 8 баса и 2 комплекта тимпани. Херман е уволнен, но това не прекъсва кариерата му и чак до смъртта си от сърдечен удар през 1975 г. композиторът остава иновативна сила.

По-специално, късното сътрудничество с младия Мартин Скорсезе за „Шофьор на такси“ от 1976 г. осигурява музикалното наследство на Херман. Работейки основно със саксофонист (музикантът Рони Ланг), той композира опушени, въздушни джаз ноти, които са толкова ярки, че можете да си представите как замърсеният смог се издига през пукнатините на канализацията на Манхатън.

Музиката на „Психо“ е една от малкото партитури, които Херман презаписва, ясен знак на гордост, и остава перфектен пример за това как музиката може да издигне един филм.

Или, както се изразява самият композитор в едно от последните си интервюта: „Композиторът пише музика за един филм и му вдъхва живот. Както човек отива при лекар, казва: „Умирам“, а лекарят го излекува.“