Сюзън Орлийн изгражда кариерата си на журналист, забелязвайки детайли, които другите често пренебрегват.

Независимо дали пише за орхидеи, библиотеки, госпъл хорове или разказва историите на деца, тя превръща обикновеното в необикновено – но не като преувеличава, а като разкрива тяхната дълбочина.

Сега, с новата си книга Joyride, писателката на бестселъри и автор в The New Yorker насочва обектива към себе си. Частично мемоар, частично литературен майсторски клас, нейната история е тази на предишните, които е разказала – и разкриване на любопитството, което ги движи.

В интервю за Reuters, Сюзън Орлийн размишлява върху бъдещето на журналистиката, рисковете от AI и това, което според нея машините никога няма да усвоят.

Писането не е професия с работно време

„Писането е професия, в която наистина се вживяваш. Не го правиш, за да отчиташ работно време, не се прибираш вкъщи, оставяйки офиса зад себе си. То се превръща в твоя идентичност и в начина, по който гледаш на света.“, споделя писателката.

Дългогодишният ѝ журналистически опит показва, че да се впуснеш в история с голямо его е най-неуспешната възможна позиция.

Затова според нея, качеството, което един писател трябва да притежава, то е желанието да учи – а начинът, по който учи, е да бъде отворен за своето невежество.

„Това е все едно да ходиш на университет: не започваш с нагласата „Ще ходя на този курс по социология, знаейки всичко за социологията“. Ти отиваш, за да учиш. Фина, но значителна промяна.“

„Майстор на апокалипсиса“: Унгарският писател Ласло Краснахоркай спечели Нобеловата награда за литература

Признава, че ѝ харесва да пише за хора, които обикновено не попадат в новините. Затова и често отива на интервюта с тях без бележки – идея, която може да изглежда почти еретична в днешната журналистическа култура.

„Част от това, което може да оживи една история, е истинското преживяване на писателя, който започва да разбира този нов свят, ново място, нов човек. Да си прекалено подготвен, да имаш списък с въпроси – не казвам, че не трябва да знаеш дори името на града, в който се намираш.

Но прекалената подготовка, отнема възможността за удоволствие; да се вълнуваш, че си научил нещо ново. Не искам да научавам това ново нещо в офиса. Искам да го науча на място, с хората, за които пиша, в субкултурата, която изследвам, или на мястото, което откривам, защото това е, което мога да внеса в историята. И така чувствам, че в историите ми има искрена радост, която не мога да фалшифицирам.“, допълва журналистката.

Господинов пред NYT: Чувството на тъга e свързано с дефицита на бъдеще

Залогът за бъдещето на журналистиката

И понеже живеем в съвремие, в което изкуственият интелект поставя на карта бъдещето на журналистиката, тя коментира темата като част от група автори, изразяващи тревога относно моделите на AI, които се обучават върху произведения на писатели без тяхно разрешение.

„Мисля, че рискът от изкуствения интелект е, че ни отдалечава все повече и повече от първичните източници на информация. Ако погледнете например Уикипедия, тя цитира източника си.

Част от функцията на ChatGPT, или изкуствения интелект като цяло, е да обработва тази информация и да ви дава отговори. Мисля, че има няколко проблема: единият е, че не знаете откъде е взета тази информация.

Имам предвид, дали това е добър източник?

ChatGPT, може ли да спра да мисля?

И второ, мисля, че не е много по-различно от това децата да използват изкуствен интелект за домашните си. Наистина ли научавате материала, ако ви го представят като предварително преработена информация?

Аз използвам изкуствения интелект като помощник: карам го да ми изготвя маршрути, да търси телефонни номера, питам го дали пощата работи в 17 ч. Искам да обработи цялата информация и просто да ми даде един отговор.

Но за един писател мисля, че това е изключително опасен начин, защото не откриваш нищо, не се задълбочаваш и не преминаваш през усилието да научиш нещо, за да го разбереш.“

Матю Принс: Технологичният милиардер, който може да спаси медиите от хватката на AI

Пътят към пълноценен живот – да култивираш любопитството си

Относно темите, в които намира най-силно вдъхновения, Сюзън Орлийн споделя, че историята ѝ, която е цитирана най-често, е „Американският мъж, на 10 години“.

„Какво може да бъде по-малко удивително на пръв поглед от 10-годишно дете от предградията?

Не всичко е само история. Мисля, че необходимото е страстта и любопитството на писателя към нея. И може да е нещо толкова малко, но в това да видиш цяла вселена.

Душата на журналистиката принадлежи на човека – но коя е истинската битка в редакцията

„За мен тази способност съществува в почти всичко.“, обяснява писателката, допълвайки:

„Пътят към пълноценен живот, по мое скромно мнение, е да култивираш любопитството си. Вълнението да откриеш нещо, което не си знаел, свят, който не си преживял, те държи жив.

Живеем в свят, в който за съжаление се проповядва, че начинът да съществуваш е да се обърнеш навътре и да се отвърнеш от различността, и мисля, че това е ужасяващо. За мен това е нещо като краят на човечеството. Човечеството е приключението да си жив и да се учиш.“

Liberties: Европейските медии са в екзистенциална битка за свободата си

Според нея все повече писатели се интересуват предимно от практическата страна на професията.

Става все по-трудно. Поглеждам назад към началото си и епохата, в която станах писател, и виждам, че тогава имаше чудесни възможности, които вече не съществуват.

Но единственото нещо, което никой не може да ви отнеме – и, честно казано, не мисля, че изкуственият интелект някога би могъл да отнеме – е идеята за това, за което искате да пишете; да усъвършенствате любопитството си, да научите кои истории наистина ви вдъхновяват. Това е, което продавате на редактора, на списанието. И това не може да бъде заменено.“